— Задачата ви е по-тежка — обясни младият човек. — Трябва да се върнете в купето си!
Кюлц уплашено отстъпи крачка назад и вдигна двете си ръце за защита.
— И трябва да се държите с пътниците така, като че нищо не се е случило.
— Тогава предпочитам да скоча пред борда — каза глухо господин Кюлц.
— Трябва да се върнете!
— Добре — отвърна старият гигант. — Както желаете. Но в такъв случай ще извия врата на оня мошеник, който ми бръщолевеше за втората митническа контрола. В това можете да бъдете сигурни, дами и господа! Или смятате, че ще седна да разговарям любезно с такъв нехранимайко? Може би дори ще трябва да му се усмихвам?
— Разбира се — каза Руди Щруве. — И ще трябва дори доста да му се усмихвате!
— Ще му строша главата!
— Драги, добри ми господин Кюлц — замоли го Ирене Трюбнер. — Не ме оставяйте сега на произвола на съдбата! Много ви моля! Инак всичко, което постигнахме, губи всякакъв смисъл.
Кюлц нерешително стоеше и се бореше със себе си. Сетне се извърна и се отправи към стълбището.
— Господин Кюлц! — извика Руди Щруве.
Месарят спря.
— От куфара ви се подава някакво бяло крайче. Трябва да го приберете, преди да се качите във влака! Инак ще разберат, че вече знаете всичко.
Кюлц сведе поглед.
— Аха — рече той. — Нощницата ми!
Сетне тъжно заслиза по стълбите.
Филип Ахтел се отдръпна от прозореца на купето и прошепна:
— Внимание, идва!
Останалите заеха непринудени пози и с усилие придадоха невинни изражения на лицата си.
— Какво ще правим, ако е забелязал нещо? — запита Карстен.
— Нищо не е забелязал — отвърна дребничкият господин Щорм. — От него не може да се очаква подобно нещо.
— Ами ако случайно е забелязал? — запита пак Карстен. — Най-сетне може да е станало нужда да рови в куфара си, дори без да се съмнява, че нещо в него липсва.
— Това ще проличи — заяви Ахтел. — Той не умее да се преструва! Ако пък е забелязал, ще постъпим така, както заповяда шефът.
— Да пие го бива! — промърмори Щорм. — Но солената вода не е ракия.
В този миг вратата се отвори. И човекът, за когото бяха говорили с такава очарователна нежност, влезе запъхтян в купето.
— Добре дошли! — извика господин Ахтел. — Услади ли ви се яденето?
— Студените закуски горе са чудесни — каза Кюлц.
— Бих могъл отново да започна да ям!
Устата му се напълни със слюнки. Той си спомни натъжен за закуските, които беше оставил в трапезарията и шумно се изкашля, за да не чуят куркането на червата му. Сетне внимателно вдигна куфара си и го сложи тъй нежно върху мрежата, сякаш бе пълен с пресни датски яйца.
Другите се спогледаха усмихнати. „Да знаеше само!“ — мислеха те.
Дребничкият господин Щорм се ухили като дявол.
Татко Кюлц седна, изпъна нозе и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Замислен извади оттам ръката си. След това тръсна ядосано глава и бавно се изправи пак.
— Какво търсите? — запита нервно Щорм.
— Ах, табакерата си — отвърна Кюлц. — Останала е в куфара.
Другите седяха на местата си като ударени от гръм. „Сега я оплескахме“ — мислеха те.
Оскар Кюлц извади портмонето от джоба си и измъкна оттам ключа на куфара.
Пръв се окопити господин Ахтел.
— Какво ще си правите труд? — извика весело той и поднесе към него своята табакера. — Я запалете една от моите пури!
— Или от моите! — намеси се Карстен.
Трети запита:
— А цигари не пушите ли? Какво бихте казал за една „Лъки страйк“?
При вида на кутиите и табакерите, поднесени от всички страни към него, татко Кюлц се трогна.
— Извънредно любезно от ваша страна, господа. Но не мога да приема такова нещо!
Господин Ахтел изглеждаше засегнат.
— Искате да ни обидите ли?
— Боже пази! — каза уплашено старият човек и прибра ключа в портмонето си. — Цигари имам и аз. Но тях прекарах контрабанда за децата.
Той погледна изкосо към табакерата на Ахтел, поколеба се и най-сетне посегна.
— Ще си позволя.
Трима пътници му поднесоха огън.
Кюлц седна и разчувстван се огледа наоколо. Впрочем погледът му не се спря на негодника, който го бе измамил относно втората митническа контрола.
— Толкова много очарователни хора на куп — рече той и смукна със задоволство пурата.