Другите си отдъхнаха и се усмихнаха подкупващо.
— Великолепна пура! — възкликна месарят. — Нито много серт, нито много яваш. Мога ли да запитам колко сте платил за нея?
Господин Ахтел каза цената. Веднага след това господин Щорм пресметна колко германски пфенига правят тридесет йоре.
— Никога няма да науча това нещо — констатира татко Кюлц. — Вчера в Копенхаген търсех да купя пощенска марка от шест пфенига. Ако не беше приятелят ми Щорм, направо щяха да ме изхвърлят.
Той се разсмя. Прихнаха да се смеят и другите.
— Впрочем аз забравих картичката в хотела — призна си чистосърдечно господин Кюлц. — Моята Емилия ще помисли, че съм умрял!
— Човек не умира толкова бързо — рече Филип Ахтел.
— Хайде де — обади се господин Щорм. — Случва се понякога и доста бързичко. — Той позамълча и стисна така ръцете си, че пръстите изпращяха. Сетне продължи. — Познавах един човек, беше касиер в голяма банка.
Татко Кюлц погледна с разширени очи приятеля си Щорм.
— Е, и какво? — запита угрижено той.
Дребният господин Щорм махна с ръка.
— Защо да чоплим стари рани? — отвърна развълнувано той. — Човекът ми беше приятел.
— Артериосклероза ли? — попита Кюлц.
— Не. Веднъж, когато носел у себе си банкови пари, го заговорили на улицата. Струва ми се, помолили го за огън. И само след миг той се строполил на земята.
— От сърдечен удар ли? — запита Кюлц.
— Не. От кука за плетене на чорапи. Силно изострена. И забита между ребрата.
Татко Кюлц настръхна от ужас:
— Какво ли не става на тоя свят! — каза господин Ахтел, сякаш просто не можеше да му го побере умът.
— Толкова лоши хора има!
— Да — потвърди Кюлц. — Вие сте напълно прав. — Той метна един унищожителен поглед към ъгъла, където седеше неговият враг. След това се опомни и додаде: — Но за щастие повечето хора са почтени.
Останалите кимнаха.
— Без съмнение — заяви господин Ахтел. — Какво ли бихме правили инак?
Другите го изгледаха неодобрително.
Кюлц надникна през прозореца и изтръпна.
Облегнат на корабния парапет, стоеше белобрадият господин от пансиона „Курциус“ и гледаше към тях.
Осма глава
Приказката за добрия човек
Слънцето разбута облаците като плъзгащи се врати и озари с лъчите си ферибота „Дания“ и останалия свят. Изпълнявайки един стар обичай, то озари и праведниците, и грешниците, без да прави никакво изключение.
„Дали наистина огрява всички от чисто великодушие? — питаше се човекът, който се казваше Руди. — Не, сигурно е за удобство, нищо повече. Ако си представи човек, че то почне да озарява само добрите, а лошите не — какви усилия би му струвало това и какви бъркотии биха се получили!“
Той беше затворил очи и лежеше изпънат в един шезлонг.
„За пазителите на реда — размишляваше той, — сигурно щеше да бъде практично, ако беше другояче. Тогава те чисто и просто щяха да излизат по улиците и площадите, когато грее слънце и на бърза ръка щяха да арестуват всички хора, неогрени от слънчевите лъчи! Въпрос е само дали при тия обстоятелства престъпниците все още биха се показвали вън на слънчева светлина.“
Той вдигна ръце нагоре и се протегна. Помисли си:
„Навярно щяха да излизат само нощем. И при проливен дъжд… И в страните, където дъждовният сезон продължава шест месеца, би настъпил неподозиран разцвет. Благодарение на притока от чужденци. А биха процъфтели и ония места, където месеци наред не грее слънце. Защото колко ли ще са хората, които без опасения биха се излагали на лъчите му?“
Той се усмихна дяволито и грижливо, с увлечение почна да си представя всички логически последици от своята глуповата хипотеза.
Ирене Трюбнер, която седеше на съседния стол, го разглеждаше критично. Бръчката на челото й бе стигнала чак до кокетната й шапчица. Дали нямаше да си изпати, загдето той бе научил тайната й? Ако пък беше някой съмнителен тип — тогава защо даваше полезни съвети на нея и на татко Кюлц? Сега вече той знаеше нейната тайна. Но каква ли бе неговата?
Внезапно господин Щруве гръмко се разсмя и отвори очи.
— Изглежда, че се чувствате много добре? — запита тя.
— Откровено казано, не. Но току-що си представих как би изглеждал светът, ако слънцето огряваше само праведниците, а грешниците оставяше в сянка.
— Как би изглеждал светът ли? Аз бих предпочела да знам как бихте изглеждали тогава вие.