— Е, как мислите? Ослепително бял или като при слънчево затъмнение?
— Може би кариран — каза тя.
— Запитайте инстинкта си! — посъветва я той. И патетично додаде: — „Призивът на сърцето глас е на съдбата.“
— Не ме карайте да се смея! — рече строго тя.
— Пазил ме бог! — отвърна той и смени темата на разговора: — Дано само вашият слънчев господин Кюлц не направи някоя беля в купето си.
— Още от пръв поглед човек вижда, че господин Кюлц е почтен човек! — заяви тя и погледна с укор съседа си.
— Голямо чудо! Като остарея с още трийсет години и моите превъзходни качества ще си пробият постепенно път от душата към лицето ми! „Руди — ще казвате вие тогава, — как жестоко несправедлива бях към теб навремето. Можеш ли да ми простиш?“ Кой знае дали ще ви простя.
— Наистина ли смятате, че той може да направи някоя беля? — запита тя.
Младият човек отговори:
— Много ми се нрави тоя прекрасен старец, но от глупостта може да се очаква всичко.
Лицето на Ирене Трюбнер доби угрижено изражение.
— Не падайте духом — рече той. — Все някак ще оплескаме работата.
Сетне затвори отново очи и се посвети на слънчевата светлина, която не прави разлика между праведници и грешници. И тогава заспа.
Събуди го някой, който силно разтърсваше раменете му. Беше Ирене Трюбнер.
— Извинете — прошепна тя. — Но господин Кюлц твърди, че още снощи се е запознал в Копенхаген с господина с бялата брада и тъмните очила.
Оскар Кюлц, който седеше на един свободен стол и добросъвестно бе оставил куфара до себе си, тежко поклати глава в знак на потвърждение.
— Да. В пансиона „Курциус“. На „Остербрьотхенгаде“, или както се казва там улицата.
— В края на краищата човек все трябва да живее някъде — заяви Щруве. — Какво от това, че е живял в един и същ пансион с вас?
— Но аз не съм живял в пансион „Курциус“. Отидох там само, за да оставя господин Щорм.
— Кой е този господин Щорм? — запита младият мъж.
— Един мой познат. Много мил човек. Запознах се с него вчера в хотела, където се запознах и с госпожица Трюбнер. Той ми помогна на будката, като исках да купя пощенски марки. После забравих да пусна картичката.
— Боже мой! — възкликна госпожица Трюбнер. — Нещастната ви жена!
Руди Щруве любопитно се надигна.
— А срещнахте ли се и по-късно с господин Щорм, драги господин Кюлц?
— Да. Привечер. Съвсем случайно. Стоеше пред един магазин за художествени предмети. И го заговорих. Той твърдеше, че ракията в Копенхаген била по-добра отвсякъде другаде. И сетне ме покани.
— И ви напи така, че се намерихте под масата, а?
— Ако трябва да кажа истината, под масата накрая се намери господин Щорм. Като поисках да се чукнем, беше изчезнал. Седеше до своя стол и не беше вече съвсем на себе си. Едва когато келнерът изля върху главата му студена вода, се сети къде живее.
— Въпросният пансион „Курциус“ ли?
— Точно така — рече Кюлц. — Замъкнах го там. Хазаите бяха излезли. Беше там само един-единствен господин. Квартирант. С бяла брада и тъмни очила. Бил на квартира там едва от предишния ден и затова не знаеше дали Щорм действително живее в пансиона.
Аз стоварих Щорм на дивана в трапезарията и отпътувах за моя хотел.
— Е, какво ви безпокои всъщност? — запита Щруве. — Защо пък господинът с брадата и очилата да не пътува за Берлин, щом това му прави удоволствие?
— Изведнъж станахте толкова доверчив — каза сърдито госпожица Трюбнер.
— Исках да ви се харесам — отвърна Руди Щруве. — Зная, че цените доверчивостта.
— Оставете настрана тия глупости! — замоли го тя.
— Е, хубаво! — Щруве се обърна към Кюлц. — Навярно днес отново сте срещнал господин Щорм на гарата.
— Така се бяхме уговорили — рече Кюлц. — Радвах се, че няма да пътувам сам, а ще бъда заедно с един познат. Най-вече заради миниатюрата в куфара ми.
— Казахте ли му за нея?
— Как можете да помислите такова нещо! Ако оня тип до прозореца не ни беше сервирал историята с втората митническа контрола, всичко щеше да мине добре. Но на тая въдица, естествено, се хванаха всички в купето.
— Все мили хора, нали? — осведоми се Щруве.
— Очарователни! — потвърди Кюлц.
— То се знае — каза Щруве. — Един въпрос, драги господин Кюлц: как всъщност попаднахте в това очарователно купе? Вие ли искахте да влезете в него? Или вашият познат?