Хотел „Берингер“ във Варнемюнде се намира на красивата широка алея край брега, току до самия фар, който се издига пред дългия каменен вълнолом.
В тоя прочут хотел току-що бяха отседнали трима нови гости. Те бяха наели три стаи една до друга и, след като свалиха от себе си пословичния „прах от пътя“, се срещнаха в общата зала на хотела.
— И тъй, ето ни! — установи Руди Щруве. — Предупредих ви, че не бива да слизаме, въпреки това вие го сторихте. Какво ще правим сега?
— Ще идем на разходка — предложи Ирене Трюбнер.
— Грешката е моя — рече месарят Кюлц. — Държах се направо глупашки. Признавам. Но чисто и просто има случаи, когато ми причернява пред очите. Аз съм наистина, без да се хваля, душа човек. Но някои неща ти идват до гуша.
— Хайде сега, татко Кюлц, не се укорявайте, моля ви се! На господин Щруве му се привиждат таласъми. Нашата разбойническа банда положително умира от радост, че е откраднала от вас миниатюрата. И само чака да се скрие в Берлин.
— Ваша воля — заяви учтиво Руди Щруве.
Ирене Трюбнер погледна радостно навън, през прозореца на хотела.
— Тук съм, и тук оставам. Утре с първия влак заминаваме за Берлин. Това е достатъчно рано. — Тя се обърна към младия човек. — Или вас ви очакват в Берлин?
— В най-добрия случай хазайката ми — рече той. — Сигурно се бои за наема. Впрочем аз съм си кръгло сираче. Ни жена, ни деца.
Младата дама побърза да смени темата на разговора.
— Драги господин Кюлц, имам една молба към вас.
— Смятайте я вече за изпълнена — отвърна той.
— Обадете се по телефона на жена си! — замоли го момичето. — От неделя насам семейството ви се тревожи. Никой не знае къде сте. В Копенхаген забравихте да пуснете картичката. Не мога повече да бъда свидетелка на подобно нещо.
Лицето на Кюлц се изкриви в гримаса.
— Ако не телефонирате вие, ще й се обадя аз — каза тя и понечи да стане.
— За нищо на света! — Кюлц вдигна ръка, сякаш се бранеше. — Ако някоя млада дама се обади на жена ми по телефона и й съобщи, че съм бил в Дания и после съм спрял в балтийския морски курорт Варнемюнде, тогава изобщо няма да се връщам в Берлин!
— Нима се страхувате от жена си? — запита младия мъж.
— От нея — не, но от страничните явления! Вие не познавате моята Емилия. Инак нямаше да задавате такива излишни въпроси. Емилия е в състояние да обърне света наопаки.
Ирене Трюбнер продължаваше да го гледа в очакване.
Той се изправи и простена:
— Е, хубаво. Щом като трябва — трябва.
След тая принципна забележка, татко Кюлц отиде в канцеларията на хотела и поиска междуградски разговор с Берлин.
Двамата млади хора останаха сами.
— Впрочем къде живеете вие? — запита Руди Щруве.
— В хотел „Берингер“.
— Не се шегувайте — каза той. — Аз ви питах къде живеете в Берлин.
— Ах, тъй ли? На „Кайзердам“.
— Сериозно? — рече той.
— Съвсем сериозно.
— Аз пък живея на „Холцендорфщрасе“. Никак не сме далеч един от друг.
Татко Кюлц стоеше мрачен в една от телефонните кабини и навъсен чакаше връзка с Берлин. През равни промеждутъци от време той извикваше: „Ало, ало!“ Всъщност с най-голяма охота би окачил пак слушалката. Спокойно можеше да отложи за утре скандала, който и без това го очакваше. Вече почти беше решил да остави слушалката върху телефонната вилка.
В този миг се чу пукане. И от Берлин някой извика:
— Ало? Тук месарница Кюлц на „Йоркщрасе“!
— Ти ли си, Емилия? — запита той.
Не получи отговор.
— Тук е Оскар — каза той. — Исках само да ви съобщя, че утре се връщам у дома. За да не се безпокоите напразно.
Пак никакъв отговор.
— Бях за няколко дни в Дания. А сега съм във Варнемюнде. Е, по-късно ще ви разкажа всичко.
Все още никакъв отговор.
„Това е затишие пред буря“ — помисли си той и потърси нова тема за разговор.
— Как върви работата в магазина? И как е магарешката кашлица на Фрицхен?
Какво друго можеше да запита? Нищо повече не му идваше наум.
— Ало, Емилия! Да не си си глътнала езика?
— Оскар — каза с разтреперан глас жена му, — Оскар, как можа да ни причиниш такова нещо?
Той не вярваше на ушите си. Жена му плачеше! Подготвил се беше за всичко друго. Ако имаше някаква възможност да се запращат по телефона тенджери и чинии, би очаквал по-скоро, че всички кухненски съдове ще долетят връз главата му! Вместо това неговата Емилия плачеше?