Ирене Трюбнер каза:
— Същински тюрлюгювеч!
— Така и трябва да бъде — заяви той. — Публиката иска да чува все старите песни. Ето защо производителят на шлагери не бива да пише нещо наистина ново. Дори когато може.
След тангото се упътиха обратно към масата си. Татко Кюлц спеше. Всеки път, когато издишваше, космите на мустаците му настръхваха. Погледаха го и го послушаха известно време. Сетне Щруве каза:
— Да го сложим ли да си легне в креватчето?
В същия миг Кюлц отвори очи и смаян погледна множеството около себе си, което жадуваше за забавление.
— Аха — каза сетне той. — Отначало изобщо не можех да разбера къде съм!
Канеше се да каже още нещо. Но внезапно очите му се разшириха и станаха кръгли като на кукла. Изгубил и ума, и дума, той се взираше в масата.
Младите хора проследиха погледа му. Госпожица Трюбнер побледня като платно и дрезгаво прошепна:
— Та това е невъзможно!
На масата имаше едно пакетче!
Беше същото пакетче, което преди обед бе подала тайно в Копенхаген на господин Кюлц, докато минаваха през контролата! И същото пакетче, което фалшивият митнически чиновник беше откраднал от господин Кюлц на ферибота „Дания“!
Старият човек се хвана за главата.
— Спя ли още? — запита той.
— Не — каза Руди Щруве. — Но защо сте толкова развълнуван?
Кюлц се наведе към него, посочи злокобното пакетче и пошушна:
— Това е фалшивата миниатюра!
Щруве погледна госпожица Трюбнер. Тя кимна утвърдително.
— А до него има и писмо — рече Кюлц.
Той посегна към плика.
Младият човек извика келнера, който се бе облегнал на една от колоните.
— Приближавал ли се е през последните минути някой чужд човек до масата ни?
— Не ми е направило впечатление, господине.
— Или пък да е изпращано нещо по някого?
— Не зная, господине.
— Добре — каза Щруве. — Благодаря!
Келнерът се оттегли.
Месарят Кюлц извади очилата от сакото си и разтвори плика. Докато наместваше очилата и вадеше писмото от плика, пръстите му трепереха. Той разгъна листа и прочете написаното.
СВИКНАЛИ СМЕ НАИСТИНА — пишеше в писмото — НА ВСИЧКИ ДЪРЗОСТИ, НО ТОВА, КОЕТО СИ ПОЗВОЛИХТЕ СПРЯМО НАС, БЕЗ СЪМНЕНИЕ Е ВЪРХЪТ НА БЕЗСРАМИЕТО И ОЩЕ ТВЪРДИТЕ, ЧЕ СТЕ БИЛ ЧЕСТЕН ЧОВЕК?
ДО СКОРО ВИЖДАНЕ!
Той подаде писмото на двамата.
Въпреки сериозността на положението, Руде Щруве не можа да сподави смеха си.
— Мошениците са възмутени до дъното на своите честни души! — рече той. — Е, доживяхме и това. Става все по-красиво.
Ирене Трюбнер седеше бледа и мълчалива в своя ъгъл, притискаше силно до себе си чантичката си и се оглеждаше с плах, блуждаещ поглед.
Господин Кюлц бе възмутен.
— Аз трябва да се засрамя? — запита яростно той. — През целия ми живот никой не се е осмелявал да ми каже подобно нещо. И тъкмо тия негодници са първите! — Той се позамисли. Сетне чистосърдечно каза: — Освен това и самият аз бях убеден, че тя е истинската миниатюра!
— Можете да разправите това на вашите познати от купето при следната ни среща с тях — предложи усмихнат Руди Щруве. — Нашите господа разбойници обичат да пишат писма. — Той кимна одобрително на татко Кюлц. — Те си кореспондираха вече и с мен.
— Че кога?
— Когато днес по обед оглеждах във ферибота малко по-внимателно вашето купе, те пъхнаха едно букетче и в моята шапка.
Госпожица Трюбнер се уплаши.
— Значи писмото беше от тях?
— И вас ли наругаха? — запита Оскар Кюлц.
— Не, само ме предупредиха.
— Защо не ми казахте истината още във влака? — попита Ирене Трюбнер.
— Че защо? — Той се усмихна. — Само щях да ви създам тревоги за мене. Или може би нямаше да се разтревожите, хубава принцесо?
— Искам да се върна в хотела! — заяви възбудено госпожица Трюбнер. — Искам веднага да се прибера в хотела. Няма да остана тук нито минута повече!
— За съжаление обаче не може — каза Руде Щруве.
— Да не си въобразявате, че тия типове само са ни върнали фалшивата миниатюра и след това са заминали за Берлин?
— А какво смятате вие? — запита Кюлц.
— Каква е последната забележка в писмото, което току-що получихте? — попита Щруве.
Месарят Кюлц разгъна още веднъж листа, втренчи поглед в него и прочете.