Кийт би могъл да се обзаложи, че Мери-Джозефин щеше да заплаче, но тя храбро възпря сълзите и се усмихна.
— И… ето, намерих те! — завърши тя тържествуващо.
Мери-Джозефин се притисна близо до него и той обви с ръка талията й. Така прегърнати продължиха да вървят. Тя му разказа за пристигането си и как полковник Репингтън й бе дал писма до добри хора в Монреал и Уинипег, как един ден се случило, че намерила името му в справочниците на конната полиция. След това дошла колкото може по-бързо да го изненада в Принц Албърт. Когато тя стигна до този момент, Кийт още веднъж посочи на запад и каза:
— А там е нашият нов свят. Нека забравим стария. Да го забравим ли, Мери-Джозефин?
— Да — пошепна тя, ръката й пак потърси неговата и се сгуши в нея, топла и доверчива.
XV
Продължаваха да вървят в златистата утрин. Под тях земята бе влажна, а въздухът — пълен с божествени ухания. Минаваха покрай балсамови и кедрови дървета, докато стигнаха до реката и погледнаха към нейните жълти пясъци, блестящи на слънцето. Градецът беше скрит. Не се чуваше глас от него. Загледани във величествената Саскатчеуан видяха, че там, където двете редици елхи се съединяваха, има широко отворена врата, през която биха могли да минат. Кийт посочи тази врата. След това й показа жълтите крайречни пясъци, блестящи на слънцето, и обясни на Мери-Джозефин, че те донасяха със себе си злато, чието находище още никой не бе намерил и което е скрито някъде горе, към края на реката. Неговият блян, както и на Дуган, беше да го намери. Сега ще го търсят заедно с нея…
Лека-полека той избираше пътя и най-после стигнаха до полянката, на която се намираше старият му дом. Душеше го, когато се приближи. Дъхът му неприятно се стягаше. Горичката вече не беше поддържана. За четири години между дърветата бяха наизскочили издънки и къщата се намираше като сред девствена гора. Чак на няколко метра от нея Мери-Джозефин я забеляза и изведнъж спря… Това, което видя, не беше само запустялост, не беше само занемареност. Веднага разбра, че в този дом нямаше живот, но все пак изглеждаше като обитаем. Той беше от греди, с голям червен комин, който се издигаше от единия край. Завеси и транспаранти все още висяха на прозорците. На широката веранда, която гледаше към реката, имаше три стола. Две от стъклата бяха счупени, столовете — готови да рухнат. Тук нямаше живот…
Един бърз поглед към лицето на Кийт й каза, че това бе така. Устните му бяха силно стиснати. Лицето му имаше странен израз. Ръка за ръка бяха дошли тук и пръстите й по-силно стиснаха неговите.
— Какво е това? — попита тя.
— Това е домът на Джон Кийт, както го е оставил преди четири години — отговори той.
Подозрителното пречупване на гласа му я накара да премести поглед от къщата към неговите очи. Видя, че там имаше някаква борба. Гърлото му конвулсивно се свиваше, а ръката стискаше нейната до болка.
— Джон Кийт? — пошепна тя тихо.
— Да, Джон Кийт.
Тя наведе и облегна леко и нежно главата си на рамото му.
— Навярно много си се бил привързал, Дери.
— Да.
Той пусна ръката й и юмруците му се свиха. Тя усещаше как мускулите му се изопнаха, лицето му побеля, а в очите му замръзна поглед, който я порази. Той порови в джоба и извади ключ.
— Когато умря обещах, че ще дойда тук и ще хвърля един последен поглед вместо него — каза той. — Кийт обичаше този дом. Искаш ли да дойдеш с мен?
Тя пое дълбоко дъх.
— Да.
Ключът отвори вратата, която водеше на верандата. Когато се открехна, скърцайки на ръждясалите си панти, Кийт прекрачи прага. Първият му бегъл поглед установи, че нищо не се беше променило — всичко в тази стая бе точно така, както го остави онази нощ, когато се бе запътил към съдията Къркстоун.
Едно нещо го порази. На покритата с прах маса имаше паничка и лъжица. Спомни си как онази вечер бе довършил вечерята си. Паничката и лъжицата бяха още там след четири години. Не разсъди, че те бяха толкова неуязвими от времето, колкото и всички други неща наоколо. Чудото беше, че бяха на масата като че ли ги бе употребил вчера. Най-обикновените, най-дребните неща в стаята го потресоха. За момент трябваше да се бори със себе си, за да се овладее.