— Той ми каза за паницата и лъжицата… Джон Кийт ми каза — рече той, посочвайки ги с глава. — Каза ми точно какво ще намеря тук, даже и тази подробност. Виждаш ли, той силно обичаше дома си и всичко, което се е намирало в него. Невъзможно му бе да забрави и най-малката дреболия, и най-малката подробност.
След като каза това му стана по-леко. Старият дом пак му нашепваше своите спомени, а той ги предаваше на Мери-Джозефин, преминавайки с нея бавно от стая в стая. Джон Кийт оживя пред нея, онзи Джон Кийт, когото Конистоун бе гонил, докато го предаде на смъртта. Това я терзаеше и най-сетне го изказа:
— Но нали не си виновен ти за трагичния му край, Дери! Не си!
— Не. Кийт умря, както ти казах, от измръзване на белия дроб. Накрая бих разделил с него живота си, ако това би било възможно… Мак Доуел никога не трябва да узнае това. Никога не трябва да говориш за Джон Кийт пред него.
— Аз… Аз разбирам, Дери.
— И не бива да знае, че сме идвали тук. За него Джон Кийт е убиец, когото трябваше да обеси.
— Дери — пошепна тя.
— Кажи!
— Дери, жив ли е Джон Кийт?
Той се сепна. Изненадата от въпроса се изписа на лицето му. Опомни се, но беше късно. В миг нейната ръка се озова на устата му. Тя пошепна напрегнато:
— Не, не, не — недей ми отговаря, Дери! Не ми отговаряй! Знам, разбирам и се радвам, радвам… Той е жив и ти си го оставил да живее. Ти си моят чудесен брат, с който се гордея. Всеки друг мисли, че той е умрял. Но не ми отговаряй, Дери, не ми отговаряй!
Тя трепереше. Ръката му я обгърна и той я задържа до сърцето си по-близко и по-дълго, отколкото я бе държал досега. Целуна косата й много пъти. Ръцете й нежно обвиха шията му, очите й сияеха.
— Аз разбрах — пошепна тя пак. — Разбрах.
— А аз… аз трябва да ти отговоря — каза той. — Трябва да ти отговоря, защото те обичам и защото ти трябва да знаеш. Да, Джон Кийт е жив!
XVI
Час по-късно, запътен за канцеларията на инспектора, Кийт се чувстваше в бойна готовност. Душата му пееше радостна от сутринта. От отварянето на сандъка бяха се случили много неща и той вече не бе изправен срещу плътна стена от тайнственост. Главна причина за неговия възторг бе Мери-Джозефин. Тя искаше да отиде с него в планините. Искаше да отиде с него където и да било, навсякъде, стига да са двамата заедно. Когато научи, че неговият срок на служба изтичаше и че ако останеше в полицията, ще бъде далеч от нея, започна да го моли да не постъпва наново. Тя не го разпитва, когато й каза, че може би ще бъде необходимо да тръгнат внезапно, без да съобщят никому къде отиват. Интуитивно отгатваше, че тази причина има връзка с Джон Кийт. У нея се засели страх, че Мак Доуел може да открие предателската постъпка спрямо полицията. Тогава законът щеше да й отнеме брат й за много години. Подтиквана от този страх тя още по-силно искаше да предприемат пътешествието. Заедно с него планираше как да го реализират.
А и друго ободряваше Кийт. Той беше по-малко лъжец от вчера, защото по щастлива случайност има̀ възможност да й каже, че Джон Кийт е жив. Бе й поверил тази най-важна за него тайна и изповедта бе събудила у нея готовност да се бори за него или да бяга с него. Нито за момент тя не съжали за тази постъпка на брат си — да даде свобода на Кийт. И той беше особено щастлив. Тя се радваше, че Джон Кийт е жив.
Сега, когато Мери-Джозефин знаеше истината за стария дом сред избуялите дървета и историята на човека, който бе живял в него, тя особено искаше да срещне Мириам Къркстоун, дъщерята на човека, когото той бе убил. Кийт беше обещал, че ще й гостуват днес след обяд. Той обаче не бе сигурен дали ще може да изпълни обещанието си. Имаше работа в предстоящите няколко часа и можеха да изникнат много непредвидени неща. Днес беше забележителен ден. Какво точно криеше той за него Кийт не можеше да знае със сигурност докато не видеше Шан Тънг. Всеки момент би могъл да се окаже подхвърлен на крайно изпитание.
Крюзе се разхождаше бавно напред-назад, когато Кийт влезе в сградата, където беше канцеларията на Мак Доуел. Лицето на младия секретар имаше озадачено и очакващо изражение. Ръцете му бяха дълбоко в джобовете на панталоните и пушеше цигара. При появата на Кийт лицето му малко просветна.
— Не мога да разбера началника тази сутрин. Бога ми, не мога! — поясни той, като посочи с глава към затворените врати. — Имам нареждане да не пускам никого освен вас. Вие може да влезете.
— Каква ви изглежда да е работата? — попита Кийт предпазливо.
Крюзе сви слабите си рамене, отърси пепелта от цигарата и каза с гримаса:
— Шан Тънг.
— Шан Тънг? — Кийт произнесе това име със съскащ шепот. За момент помисли, че се бе издал. Шан Тънг бе идвал. Сега Мак Доуел очакваше него и беше дал нареждания да не се пуска никой друг. Но ако китаецът го бе издал, защо тогава Мак Доуел не бе изпратил стражари горе в хижата? Това бе първият въпрос, който си зададе. Отговорът дойде бързо — Мак Доуел не бе изпратил стражари, защото ненавиждайки Шан Тънг, не бе повярвал на неговото показание. И го чакаше тук, за да провери. Ледена тръпка полази Кийт.