— Невъзможно — прошепна задъхано Кийт. — Конистоун, чуваш ли какво говориш!
— Напълно, старче! Аз премислям всяка дума, защото ме боли, когато говоря. Така че, недей да спориш с мен, моля те. Това е най-чудесното нещо от всичко, което ми се е отдавало да сторя в моя живот. Аз ще бъда мъртъв. Ти можеш да ме погребеш под този под, където лисиците не ще могат да ме докопат. Но моето име ще продължава да живее и ти ще отнесеш на гърба си моите дрехи. Ще разкажеш на Мак Доуел как си заловил Джон Кийт и как той е умрял тук от премръзване на дроба. Като доказателство за това, ти ще отнесеш собствените си дрехи в един вързоп, заедно с други установяващи самоличността неща, а там ще те чака твоето сержантско място. Мак Доуел ти го е обещал като повишение, ако заловиш беглеца. Разбра ли? И… Мак Доуел не ме е виждал две години и три месеца, тъй че ако аз му се видя малко променен, то ще бъде нещо естествено. Най-удивителното нещо от цялата тази работа е, че ние много си приличаме… Казвам ти, идеята е блестяща!
Конистоун забрави за скорошната си смърт в своето въодушевление от предстоящата голяма игра, която замисляше. И Кийт, чието сърце развълнувано туптеше, видя в един миг изумителната дързост на това, което Конистоун бе намислил. Почувства и радостен трепет за възможностите, които криеше този риск. Никой там долу не би познал в него Джон Кийт от преди четири години. Тогава той беше гладко избръснат, с малко приведени рамене и не твърде силно тяло. Сега той бе съвсем различен. Четиригодишната борба със стихиите на живота го бе превърнала в силен мъж. Конистоун, седнал насреща му, приличаше толкова на него, като че ли му е брат близнак. Изглежда, че той прочете мислите на Кийт.
— Една брада може да покрие много недостатъци и различия, старче. Аз ходих с брада две години преди да потегля подире ти, грижливо заострена в стил Ван Дайк, та по-добре недей употребява бръснача. Физически няма ни сянка от опасност, че може да бъдеш уловен. И фигурата ти прилича на моята. Но истинският майтап ще бъде в друго отношение. Следващите двадесет и четири часа ти ще трябва да научиш наизуст историята на Дъруент Конистоун от деня, в който той постъпи в конната полиция. Аз няма да се връщам по-назад от това, защото то не представлява интерес за теб и няма да ти създава проблеми. Най-голямата опасност за теб ще бъде в лицето на Мак Доуел, командващ дивизията „Ф“ в Принц Албърт. Той е човек лисица, от старата военна школа, може да види през капака в тенджерата. Но има добро сърце. Беше ми приятел, тъй че наред с биографията на Дъруент Конистоун, ти ще трябва да се натовариш и със сума неща за Мак Доуел. Има много неща… ох! Господи…
Той изведнъж притисна с ръка гърдите си. И двамата изпитаха ужас, когато кашлицата го сгърчи. А над тях вихърът пак запищя, като погълна лая на лисиците и тътнежа на ледовете.
Тази нощ при жълтеникавото мъждукане на лампата с тюленова мас, Конистоун и Кийт се бореха със себе си и с времето — единият, съзнаващ близостта на смъртта и борещ се да я възпира, другият молещ се за отсрочка. Двамата мъже преминаха през странния процес на размяна на самоличност. Кийт схващаше, че англичанинът намаляваше и без това малкия брой часове, които му оставаха да живее, като изпълняваше обещаното.
В своя живот Кийт се бе привързал само към баща си. Сега започваше да обича и друг човек — Конистоун. Сърцето му усещаше, че е несправедливо той да остане да живее, а Конистоун да умре. Но умиращият англичанин се усмихна и сложи ръката си върху неговата. Кийт почувства, че тя беше овлажняла от студена пот.
През ужасните часове, които последваха, Кийт почувства как силата и куражът на умиращия мъж ставаха постепенно част от самия него. Конистоун, задушаващ своята собствена болка, заслужаваше възхищение. И Кийт усещаше своята объркана и отчаяна душа да се изпълва с нов живот, с нова надежда. Той се вълнуваше от мисълта за това, което ще трябва да прави от сега нататък, за да живее като благородния англичанин. Разказът на Конистоун започна първо за важните неща. Началото бе запознаването с Мак Доуел. И след това, прекъсван от пароксизмите, като оставяха червени петна по устните му, попълни разказа си с отделни случки. Конистоун леко се усмихваше, когато разказваше как веднъж Мак Доуел го бе заклел да пази тайна по един инцидент, който шефът не желаел да стане достояние на стражите му. Много чувствителен човек се оказа Мак Доуел… Когато вече Кийт се бе запознал с по-значимите събития и факти, той застана на средата на стаята, а Конистоун, подпрял лакти на масата, го прекара през най-необходимите тънкости на стражарското учение. След това той даде на Кийт омачкания и оръфан служебен наръчник и му заповяда да учи докато той си почине. Кийт му помогна да си легне в походното легло и известно време се помъчи да чете, но очите му се замъгляваха и мозъкът му отказваше да се подчинява. Страданието и тежкото дишане на англичанина го потискаше и му причиняваше почти физическа болка. Кийт усети, че нещо го задушава и най-сетне стана от масата.