А после — а после.
— Велики Боже!
На вратата, с ръце простряни към него, с лице грейнало от любов и радост, се показа Мери-Джозефин!
Той се олюля, политна, нещо го заслепи… сълзи… горещи, заслепяващи сълзи го задавиха с хълцане, изскочило от гърлото му. Тя се озова в прегръдките му, той я обгърна с ръце. Тя се смееше и я чу да казва:
— Защо, защо не се върна при мен… оная вечер? Защо, защо си отиде… през… прозореца? Аз… аз… те очаквах… и… и бих дошла… с теб…
От вратата зад тях се чу гласът на Дуган, пълен с доволен смях, с възторг, с ликуване:
— Джон, не ти ли казах, че има много по-големи лъжи от твоята? Не ти ли казах? А?
XXV
Доста минути изминаха откакто ръцете на Кийт се бяха сключили около Мери-Джозефин докато я поотпусна за да я придържи и погледне. Да, тя беше тук, цяла-целеничка, с грейнали в блясък очи и със заруменяло лице. Докато я поглъщаше с жаден поглед тя леко извика, притисна се до гърдите му и скри лицето си в тях.
А той шепнеше и шепнеше, като че не можеше да намери други думи:
— Мери, Мери, Мери!
Дуган се отдръпна от вратата. Двамата не бяха обърнали внимание на неговия глас и старият „речен човек“ радостно се кискаше докато разтоварваше коня. След половин час се показа из горичката край потока и приближи хижата. Даже и тогава се помайваше, играейки си с една от юздите, докато видя Мери-Джозефин на вратата. Слънцето я огряваше, великолепната й коса беше разпусната, зад нея беше Кийт, тъй близо, че раменете му бяха покрити с косата й. Мери-Джозефин се спусна към Дуган. И такъв, какъвто си беше — с голямата червена брада и рошав, тя го прегърна и го целуна.
— Хей — каза Дуган, не можейки да намери какво да каже. — Хей…
Кийт го хвана за ръката.
— Анди, дърти лъжецо, ако не беше толкова стар, че да си ми баща, щях да ти кажа аз на тебе! — извика той весело. — Ти направи този ден… най… най…
— Най-незабравимия в моя живот — помогна Мери-Джозефин. — Такъв ли е той, Джон?
Смутено, за първи път, с буза допряна до рамото му, тя промълви неговото име.
И Кийт, пред очите на Дуган, я целуна.
Часове по-късно в един свят, озарен от светлината на звездите и от сиянието на луната, Кийт и Мери-Джозефин бяха сами. От всички страни наоколо им се издигаха върхове сред увенчаните със сняг планински вериги, а под нозете им — меката и разкошна трева, сладкият дъх на цветята.
„Нашата долина на мечтите“ — я бе нарекла Мери-Джозефин с трепет на неизказано щастие в гласа.
— И ти би дошла с мен оная нощ? — попита Кийт учуден. — Оная нощ… когато избягах.
— Да. Не чух кога си излязъл. Най-после се приближих до вратата и подслушах. После почуках и след като те повиках и не ми отговори влязох в стаята си.
— Господи, Боже! — пое дъх Кийт. — След всичко онова ти си щяла да дойдеш с мен, един… един убиец, както ме наричат… един гонен от властите човек…
— Джон, миличък! — тя взе една от ръцете му в своите и здраво я стисна. — Джон, миличък, имам да ти кажа нещо…
Той мълчеше.
— Накарах Дуган да обещае да не ти казва, че съм тук, когато те намери. И… накарах го да обещае и нещо друго — че ще запази една тайна, която сама исках да ти кажа. Това беше чудесно от негова страна. Просто не знам как можа да го стори.
Тя се притисна по-близо до него и стисна повече ръката му.
— Знаеш ли, Джон, станаха ужасни неща след като уби Шан Тънг. Малко след като бе заминал, видях, че небето се зачерви. Къщата на Шан Тънг гореше. Бях ужасена, сърцето ми бе сломено и стоях без да мръдна. Трябва да съм стояла дълго време на прозореца, когато вратата внезапно се блъсна и разтвори. Мириам влетя, а след нея — Мак Доуел. Ох, никога не бях чувала човек да ругае както Мак Доуел ругаеше като разбра, че си заминал. А Мириам се хвърли на пода в краката ми и скри главата си.
Мак Доуел се разхождаше разярен и най-после се обърна към мен, като че ли да ме изяде и извика:
— Знаете ли, че този проклет глупак не бил убиец на съдията Къркстоун!
Настъпи пауза. В главата на Кийт нещо се въртеше. А Мери-Джозефин продължи така спокойно, като че ли говореше за ланския сняг.
— Разбира се, аз знаех от това, което ти ми бе разправил за Джон Кийт, че той не би могъл да се нарече убиец. Виждаш ли, Джон, постепенно бях започнала да обичам Джон Кийт. Това беше второто нещо, което ме ужасѝ. В борбата през нощта съдията Къркстоун не е бил наранен, а само зашеметен. Питър Къркстоун и баща му постоянно се карали за пари. Просто невероятно изглежда това, което е станало тогава. Но то е вярно. След като си излязъл Питър Къркстоун убил баща си за да наследи имота му. И после стоварва вината върху тебе.