След това върза багажа си и продължи на юг. Той се питаше дали Конистоун е знаел някога своя служебен наръчник тъй добре, както той го заучаваше сега. На края на шестия ден можеше да го повтори наизуст от кора до кора. Той си създаде навик всеки час да се спира и да отдава чест на околните дървета. Мак Доуел не ще го улови в това.
— Аз съм Дъруент Конистоун — си повтаряше той постоянно. — Джон Кийт умря… умря. Аз го погребах там назад под колибата, съградена от сержант Троуси и неговия патрул в хиляда деветстотин и осма. Моето име е Конистоун — Дъруент Конистоун.
В своите години на усамотеност бе навикнал да говори сам на себе си, да разговаря със себе си и така да поддържа своята смелост и здрав ум. „Кийт, мое момче, ще трябва да оцелеем в тази борба“, си казваше по-рано той. От третия ден нататък той вече не си говореше за Джон Кийт другояче, освен като за мъртвец. И над умрелия Джон Кийт той мислено простря мантия: „Джон Кийт умря достойно, сър — каза на Мак Доуел, който беше едно дърво. — Той беше най-отличният мъж, когото съм срещал.“
На шестия ден дойде чудото… За първи път от много месеци насам Джон Кийт видя слънцето. Той беше виждал и преди мъждукащата светлина, която се мъчеше да проникне през савана от мъглите и парите, които виснеха над пустошта. Но на шестия ден това беше вече слънцето, истинското слънце, което блесна. Всеки ден след това слънцето бе по-близко и по-топло, колкото по-назад оставаха арктическите облаци от па̀ри и от скреж и чак когато Кийт съвсем излезе от пределите на ледовитите мъгли, зави на запад. Той не бързаше, защото сега, след като бе излязъл вече от своя затвор, имаше нужда от време за да може да почувства първия възторжен трепет от своята свобода. И най-много, понеже знаеше, че трябва да събере и изпита силите си за голямото натоварване, което му предстоеше.
Сега, когато слънцето и синьото небе бяха прояснили мозъка му, той виждаше стотици капани по своя път, стотици малки подхлъзвания, в които би могъл да попадне, стотици примки, които само чакаха някоя случайна грешка от негова страна. Никога нямаше да се чувства напълно вън от заплахата на смъртта. Ден и нощ ще трябва да се пази, да бди над себе си, над своя език, над жестовете си, мислите си, без никога да знае в кой час очите на закона ще проникнат през неговата маска и за наказание ще му отнемат живота. Имаше време, когато премисляйки тези неща, го обхващаше ужас и умът му почваше да търси пътища за бягство. И тогава — винаги чуваше хладния борчески глас на Конистоун. Кръвта пламваше в жилите му и той обръщаше лице към родния край.
Той беше Дъруент Конистоун. Никога, нито за час не можеше да изтрие от ума си един голям въпрос: „Кой бе Дъруент Конистоун?“ Нишка по нишка, той свърза в едно цяло всичко от малкото, което знаеше за него и винаги стигаше до същия безрезултатен край. Един англичанин, мъртъв за своето семейство — ако разбира се бе имал такова, изхвърлен от обществото или изгонен от отечеството си? А същевременно най-съвършеният, най-храбрият мъж, който бе виждал в живота си! Тези именно „защо“ и „за какво“ събуждаха в него недоумение каквото той никога по-рано не бе изпитвал. Англичанинът твърдо и решително бе отнесъл своята тайна със себе си в гроба. На Джон Кийт, който беше сега Дъруент Конистоун, бе оставил в наследството от дълбока тайна и задачата да открие кой е бил той, откъде бе дошъл и защо. Често Кийт се вглеждаше в портрета на момичето в часовника и винаги в очите му виждаше нещо, което го караше да мисли за Конистоун, когато той лежеше в последните часове на живота си. Без съмнение момичето е вече пораснало, жена.
Дните се натрупваха в седмици. Седмиците също минаваха. Влажната земя вече изпъкваше изпод последния разкиснат сняг. Почти на петстотин километра далеч от ледената пустош, която изостави, Кийт беше в областта на езерото на Северния елен в началото на май. Една седмица той почива в колибата на един ловец трапер в Бърнтууд и след това потегли за Къмбърлънд Хаус. Десет дена по-късно той накладе своя лагерен огън на брега на жълтата Саскатчеуан.