Отново се засмя, после избухна в тихи ридания и се отпусна на топлата земя. През сълзите си видя куполите и кулите на Йерусалим, окъпани в златистото сияние на залеза. Стоеше на височините над града и край него млади пастири прибираха овце в кошарите. Едновременно беше Песах37 И Великден и улиците гъмжаха от народ. После внезапно се озова на терасата на бащиния си дом в Хайфа и гледаше към синия залив. Сега бе есен — сукот38 — и масите в богато украсената къща бяха отрупани с храна. Той беше младеж и се готвеше да замине на война, да постъпи в британското разузнаване. Животът бе прекрасен. Винаги беше смятал така. Войната му се струваше забавна. Много момичета. Нито едно от тях не приличаше на Мириам, спомни си Яков. Мириам. По онова време тя трябваше да е била дете. Докато нацистите бяха разкарвали Мириам и семейството й голи, той бе седял в бащиния си дом в Хайфа… и четеше немските философи. Или си играеше на война между отпуските. Не беше виновен той, разбира се. Но фактът си оставаше. Всяка жертва има съпруга, съпруг, син, дъщеря, приятел или любим, който оцелява.
Но защо изпитваше угризения? Всеки получаваше своя дял страдание. За него този миг настъпваше много по-късно, ала тотално го опустошаваше — позор, унижение, физически мъки, нещастна любов и… смърт. Смърт. Кога и как? Защо не сега? Той погледна надолу към широкия Ефрат и се изправи. Защо просто не прекрачеше хребета? Ала искаше да си иде у дома. Искаше да отведе Мириам в бащиния си дом, да я покани на вечеря на Песах и да й поднесе храна — цялата храна, която й бе липсвала в детството. Искаше да й обясни, че всъщност и неговият живот по време на войната не е бил приятен. Семейството на майка му беше избито. Дали Мириам го знаеше? Копнееше за това — да я покани на вечеря, да измисли някакво минало страдание, за да го приеме като жертва, и после да й каже, че мъките са свършили.
Той избърса очите и лицето си. Зачуди се до каква степен неочакваната му сантименталност се дължи на алкохола, на Мириам Бернщайн и на изтощението от битката. Във всеки случай не вярваше, че някога отново ще отиде в Хайфа на Песах. А ако по някакво чудо това все пак се сбъднеше, нямаше да е с Мириам Бернщайн.
Вятърът се усили и вдигна във въздуха прах и пясък. Хауснер го чуваше да свири из неподвижния самолет. Чуваше го да стене, сякаш дразнеше страдащите мъже и жени в овчарската колиба. Ако Господ имаше глас, това беше вятърът, помисли си Яков, и този глас казваше всичко, каквото искаш да чуеш.
Той се обърна на изток и ги видя да се приближават. Идваха от хълмовете и носеха още прах за Вавилон. Под синьо-бялата луна се вихреха огромни въртопи, следвани от прашни облаци, които замъгляваха планините. Хауснер се завъртя. Ефрат се вълнуваше. Чуваше плискането му в бреговете. Тъмните вирове по заливните тераси се надигаха и спускаха. Чакалите утихнаха, птиците се вдигаха на многобройни ята. Водните лилии бяха залети, жабите се смълчаха и се скриха в дупките си. Стадо глигани шумно се събираше на отсрещния бряг. Хауснер потръпна.
Пак вдигна очи към небето и се зачуди дали вятърът ще надигне достатъчно прах, за да затъмни пълната луна.
25.
Теди Ласков стоеше в края на масата в дългата стая. Вятърът разтърсваше стъклата на прозорците и дървените капаци. На стената висяха портрети в цял ръст на Теодор Херцъл и Хаим Вайцман39. На другата стена имаше цветна снимка на Израел, която американският астронавт Уоли Шира бе направил от борда на космическия кораб „Аполо“. Върху заседателната маса и по пода наоколо бяха оставени дипломатически куфарчета. Министър-председателят седеше и гледаше двамата натрапници. В стаята цареше тишина, нетипична за общо заседание на кабинета, началник-щабовете и комисията за национална сигурност.
— Във Вавилон ли? — попита премиерът.
— Да.
— А не край египетските пирамиди, така ли, генерале? Във Вавилон?
— Да.
— Просто подозрение? Предчувствие? Божествено осенение?
— Нещо такова. — Ласков облиза устни. В Израел все още можеше да стигнеш до върха, ако достатъчно дълго крещиш и викаш на секретарките и лакеите. Във всеки случай временният кабинет на министър-председателя в Йерусалим бе съвсем малък и той беше чул виковете на Ласков от портала. Теди погледна застаналия до него Талман. Бившият оперативен началник на военновъздушните сили се опитваше да си придаде достолепен вид — много британски, — макар да бе очевидно, че е нервен и не е съвсем сигурен в правото си да присъства тук. Ласков наруши неловката тишина: — Част от електронната информация, с която разполагаме — радарни засичания, радиоемисии, такива неща — сочи към Ирак, струва ми се.
38
Еврейски празник в чест на жътвата, отбелязващ пътуването на израилтяните през пустинята. — Б.пр.
39
Теодор Херцъл (1860–1904) — еврейски писател и ционист, роден в Австро-Унгария. Хаим Вайцман (1874–1952) — първият президент на Израел 1948–1952, роден в Русия. — Б.пр.