Джон Маклуър наблюдаваше зелените трасиращи куршуми, които идваха от подножието на гласиса и минаваха пред окопа му.
— Е, няма да се измъкнем оттук. — Той зареди последните два патрона. — Е, полковник, научи ли вече как е на арабски „Заведете ме при американския посланик“?
Ричардсън внимателно облече синята си куртка и я закопча.
— През следващите няколко минути ще трябва да сме много внимателни, Маклуър. Животът ни може да зависи от някоя недоразбрана дума или жест.
Агентът вдигна ударника.
— Защо го направи, Том?
Военновъздушният аташе поправи вратовръзката си и се зае да тупа праха от раменете си.
— Попитах защо го направи?
Ричардсън го погледна.
— Какво да съм направил?
Маклуър вдигна револвера.
Ричардсън намери фуражката си и изсипа пясъка от нея. После се втренчи в широкото дуло.
— За пари. Имам слабост към скъпи неща.
— Колко пари, Том?
— Точно един милион. Долара.
Маклуър тихо подсвирна.
— Не е зле.
— Не. На сигурно място в швейцарска банка. После трябваше да ми преведат още един милион, но едва ли ще го получа.
— Може пък да си изпълнят обещанието, Том. Тези хора имат купища мангизи.
— Така е, Джон. Имат адски много петродолари и се чудят какво да правят с тях. Западът непрекъснато им прелива пари в замяна на петрол.
— Е, сега не става дума за това, нито пък за Израел. Става дума за теб, Том. Ти си полковник от военновъздушните сили на Съединените щати и си се продал на чужда сила. Законът все още го забранява — дори в Америка.
Ричардсън си сложи кфуражката.
— Ами, от известно време не съм се прибирал у дома, така че не съм имал възможност да го проверя, Джон. Преди нямаше проблем да публикуваш секретни документи на Пентагона. Сигурен ли си, че законът все още забранява да се продадеш на чужда сила?
— Опитваш се да спечелиш време.
— Да. Е, когато се прибера, ще си понеса наказанието. Защо не отместиш това нещо? Няма да избягам.
— Човек е по-разговорлив, когато е изправен пред пистолетното дуло, Том. — Маклуър изплю кибритената клечка от устата си. — Аз пък си мислех, че харесваш тези хора.
— Напоследък не е много модерно да си явен антисемит.
— Разбирам.
Лицето на Ричардсън претърпя странна промяна. Той стисна устни, присви очи и каза:
— Е, през шейсет и седма обръщах по някоя и друга чаша в офицерския клуб с израелските летци, които обучавах в „Травис“46. И им съчувствах през седемдесет и трета. После някой каза добра дума за мен и се озовах тук. Едва не повърнах, когато ми връчиха заповедта. — Маклуър не каза нищо и след няколко безкрайни секунди Ричардсън тихо добави: — Така или иначе, никой не трябваше да пострада.
— Но ние не говорим за тях, Том. И аз може да не ги харесвам, но преди да ги предам, ще се наложи да ме подложат на изтезания. И знаеш ли защо, Том? Защото така ми е наредил Чичо Сам. За това ми плащат… Том.
— Виж какво, Джон — оживи се Ричардсън. — Мога ли да те купя? Сто бона?
— Съжалявам.
— Половината?
— Не. — Маклуър извади последната си кибритена клечка.
— Плюс целия втори милион, ако го получа?
Агентът като че ли не го слушаше. Задъвка клечката си и каза през зъби:
— Преди малко спомена, че никой не трябвало да пострада. Само че пострадаха много хора, Том. Сериозно пострадаха.
— Зная. И наистина съжалявам, Джон. Всичко това не биваше да се случи. Кой можеше да го предвиди? За това съжалявам най-много. За всички тези жертви. — Той се вгледа в мрака.
— Щом никой не е трябвало да пострада, Том, защо избра втория конкорд?
Ричардсън облиза сухите си устни.
— Ами… добре де… ако се появяха проблеми, първият конкорд трябваше да е… демонстрация. Знаехме, че Авидар ще ни създаде трудности. Не Бекер.
Маклуър се изсмя.
— Значи сте знаели, така ли? Откъде сте знаели такива неща? Ами ако противно на всичко, което ни е известно за човешката природа и прочее, Бекер беше дал газ, а Авидар се беше съгласил да ви играе по свирката? Щеше да ти се наложи да се учиш да ходиш по небето, момчето ми.