Яков й помогна да се съблече. След това двамата легнаха настрани с лице един към друг и той свали дрехите си. Както очакваше, кожата й беше гладка и студена. Мириам се отпусна по гръб и разтвори крака. Хауснер коленичи между тях и усети, че твърдите й бедра се стягат зад гърба му с удивителна сила. Лесно влезе в нея и за миг остана неподвижен. Искаше да види лицето й и съжаляваше, че не може. Каза й го. Тя отвърна, че се усмихва. И когато я попита дали очите й също се усмихват, Мириам отговори утвърдително.
Той бавно започна да се движи и тя незабавно реагира. Усети, че зърната й се втвърдяват до гърдите му, дъхът й излизаше на ритмични горещи струи, които галеха лицето и шията му.
Яков пъхна длани под дупето й и я повдигна. Тя издаде тих мъчителен стон, когато той проникна прекалено навътре в нея. Той повдигна глава и се взря в лицето й. Нощта бе невероятно тъмна, но звездите ставаха все по-ярки и Хауснер най-сетне успя да види очите й — черни като самото небе, точици отразена звездна светлина. Стори му се, че прочита нещо в тях, ала знаеше, че това трябва да е само светлинна илюзия.
Мириам започна чувствено да се извива под него. Той се чу да й говори, да й казва неща, които никога не би изрекъл, освен в пълен мрак. И тя му отговаряше по същия начин, навярно под закрилата на същата тази невидимост, като дете, което крие лицето си, докато разкрива най-съкровените си тайни. Гласът й ставаше гърлен, задъхваше се. По тялото й пробягаха тръпки, последвани от по-продължителен спазъм. Хауснер се напрегна за миг, сетне мощно се разтърси.
Останаха неподвижни, притиснати един към друг. Вятърът галеше кожата им и изсушаваше потта им.
Яков се претърколи по хълбок, прокара длани по гърдите й и усети как се надигат и спускат. Мислите му все още не бяха съвсем ясни, ала съзнаваше, че е направил компромис с положението си. В Тел Авив този епизод нямаше да го смути. Но можеше да се случи единствено тук. Като оставеше настрани стратегическите и тактическите съображения, Хауснер беше сигурен, че я обича или поне че съвсем скоро ще се влюби в нея. Искаше му се да я попита за Ласков и съпруга й, но тези неща бяха свързани с бъдещето и в момента нямаха значение. Зачуди се какво да каже, какво й се иска да чуе, ала не му хрумваше нищо.
— Какво би искала да ти кажа? — попита той.
— Не казвай нищо — отвърна Мириам и притисна ръката му към гърдите си.
Звездите грееха по-силно и бяха повече. Ефрат отразяваше студената им светлина и Хауснер забеляза двайсетина тъмни силуета, застанали около гроба и очертани на фона на широката река. Приближи се, но спря на няколко крачки зад тях. Мириам за миг остана до него, после се присъедини към другите.
Бавно спуснаха Мойсей Хес в ямата. Равинът каза „Ел мале Рахимим“, заупокойната молитва. Високият му ясен глас закънтя по склона, прехвърли реката и се разнесе над тресавищата.
Бекер също стоеше на разстояние от хората около гроба и Яков видя, че лицето му изразява дълбока скръб.
„Странно“ — помисли си той. Във Вавилон лежаха костите на хиляди евреи. Странно, че днес погребваха още един. Той чу гласа на равина, сякаш отнякъде много далеч.
— „Плачехме, кога си спомняхме за Сион. На върбите, всред Вавилон, окачихме нашите арфи…“ — Хауснер осъзна, че тези прочути върби вече не съществуват. Нямаше нито една.
Мириам Бернщайн прошепна нещо на равина. Хаим Левин кимна. Тя се обърна и тихо, едва доловимо заговори на събралите се в мрака хора.
— Мнозина от вас знаят молитвата от Равенсбрюк35, написана от анонимен автор на парче опаковъчна хартия и открита след освобождаването на концлагера. Редно е да я чуем сега, на тази служба, за да си спомним, че независимо дали сме във Вавилон, Йерусалим или Ню Йорк, ние сме на миротворческа мисия. — Мириам се обърна, погледна гроба и започна: