Йордан Йовков
При своите си
След като се навечеряха, чичо Митуш, Аго и Марин си легнаха на завет, между две кладни. Цял ден те бяха работили около вършачката сред шум, сред прах, сред жега. И да искаха, не можеха да си кажат дума. Лицето им, косата им, самите им клепачи бяха покрити със ситен, черен прах. Приличаха на арапи, очите им гледаха страшно, заобиколени с червени възпалени клепачи, устата си не смеяха да отворят. Сега такава тишина га заобикаляше, тъй чисто и прохладно беше, че ако и уморени, не бързаха да спят — драго им беше да си отдъхват, да си приказват, да се чуват един други.
— Момчета, завивайте се добре, че таз нощ ще има роса, студено ще е — говореше чичо Митуш. — Познавам по заездите аз: я как са много, я как трепкат…
— Една звезда падна — каза Марин. — Умря някой.
Малко по-нагоре сламата зашумоля, чу се дебелият, гърлест смях на Аго.
— Умрял… знаеш ти… Бабини деветини… Бабини деветини — повтаряше Аго и се смееше.
— Не се смей, Аго — скара му се чичо Митуш. — Какъв си ти такъв. Мълчи. Не зная, момчета, умрял ли е някой — продължи чичо Митуш, — ама звездите си падат, падат. В сръбската война падаха като дъжд — малко ли народ загина. И да ви кажа ли, като гледам тъй заездите, таквиз едни мисли ми идат на ума. Денем човек работа, не мисли, очите му друго гледат, а вечер… Ето сега: колко звезд и! Кой ги е турнал там? Какво има там? Що са?
— Учените казват, че и на заездите имало хора — рече Марин.
Аго пак се завъртя и зашумоля в сламата.
— Дяволи знаят учените — каза той ядосано.
— Та ви казвам, вечер таквиз мисли идат на човека — започна пак чичо Митуш. — Питам се: де ще идем и ний? Какво ще стане с нас? Защо камъка си седи хиляди години, а човека си отива толкоз скоро? Защо? Питаш, гледаш нагоре… И нещо като че те вижда оттам, а нищо не ти казва. Мълчи. И се чудиш, чудиш.
И тримата замълчаха. След малко чичо Митуш пак заговори:
— Аз за туй искам да си поотида на село. Живи там няма вече, ама имам умрели. А да ги поменеш и да им запалиш по една свещ — и то стига. Ще ида, не мога. В горния понеделник тръгвам.
— А? Какво казваш? — проговори сънливо Марин и пак заспа. Аго също тъй хъркаше. Чичо Митуш се позави и загледа пак звездите.
От някое време насам с това заминаване на чичо Митуш за родното му село се шегуваха най-много в чифлика. Той все тръгваше и все отлагаше. Васил и не вярваше, че чичо Митуш ще замине: той тъй беше го запомнил в чифлика, навярно тъй щеше да си остане докрай.
Чичо Митуш беше дошел в чифлика, може да се каже, млад. За него тогаз се знаеше, че едно след друго му се поминали две деца, умряла и жена му. Чичо Митуш излизаше често от стаята на дама с мътни, зачервени очи, като че беше пиян или като че беше плакал. Някои казваха, че спрямо своите си, спрямо децата си, чичо Митуш имал някакъв грях и затова тайно се напивал с ракия. Но господарите не искат да знаят какво имат на душата си слугите им, а гледат работата им. Наскоро чичо Митуш се успокои, стана благ, тих, какъвто бе сега, работеше добре, а това стигаше.
Като дойде понеделникът, за който беше говорил, чичо Митуш пак не замина.
— Виж колко малко кладни останаха — каза му Васил. — Ще свършим скоро, можем да минем и без тебе. Иди си.
Сега чичо Митуш намери нова причина: ако тръгне, трябва да тръгне с нови дрехи. Той повика Петра Джумалията от Сърнено, който беше майстор на селски дрехи. Петър се настани в стаята на дама и започна да шие нови дрехи на чича Митуша.
И може би не зарад дрехите, а защото пак успя да отложи заминаването си, чичо Митуш се развесели. Денем работеше като млад около вършачката и от всички беше най-черен от праха. Вечер — с Марина и Аго — си лягаха между двете кладни, гледаха заездите и си приказваха.
Веднаж близо до тях захрупа добитък: един вол беше дошел и скубеше клас от кладните. Аго стана и го подгони, като викаше високо. Чуха се и два-три удара.
— Що биеш добитъка? — каза чичо Митуш на Аго, когато се върна. — Да удариш добитък, все едно е да удариш дете. То не знае, не разбира, ти го поучи. Защо ще го биеш? И то душа носи. Ако добитъците знаяха да говорят, те щяха да бъдат като нас. И по-добри дори. Как мислиш ти, те всичко разбират, само език нямат. И то е тежкото: удариш го — мълчи, боли го нещо — мълчи, налегнат го да го колят — мълчи. То тяхната мъка край няма…
— А защо яде от кладните, да върви да пасе — обади се още сърдит Аго.
— Ех и ти, Аго… Голяма работа… учи седа сайдисваш добитъка, ти казвам.
Чичо Митуш замълча. В тъмносиньото дълбоко небе, между двете кладни, бързо-бързо трептяха звездите.
— По тези места, дето съм роден — заговори чичо Митуш, — на воловете казват ангели. Млада булка кабил не е да мине път на някой вол: ще го изчака да мине, че тогаз ще мине тя. А кога се случи да падне вол и да го заколят, не ядат месото му.