— Значи не трябва да рекламираш нищо — измърмори Денис.
— Точно така! — Доминик вдигна назидателно показалеца си. — Започваш да разбираш ситуацията. При това, мой скъпи руски приятелю, тук за реклама се смята всичко!
— В какъв смисъл?
— Ако кажеш нещо хубаво за някаква стока — ти я рекламираш. Например… — Доминик извади пакет цигари и запуши. — Ти ми казваш: „«Шигаки» са готини цигари“!
— Какви „Шигаки“? — Денис учудено погледна привичната червено-бяла кутия.
— Само за пример — на лицето на Доминик се появи мрачна усмивка. — Вече свикнах да не хваля реално съществуващи търговски марки. Нали ми хвалеше ладата? Мога да те осъдя за заплатиш десетократната й стойност. Аз нали ти похвалих фиатите? Можеш да ме осъдиш за десет фиата. Накратко, ако някой, а този някой е или провокатор, или извратен, те попита харесва ли ти храната в ресторанта, или купения в магазина чадър, отговаряй с фразата „Устройва ме“. Този отговор е разрешен и не съдържа в себе си явна реклама. Или можеш да го критикуваш! Към антирекламата тук се отнасят много либерално. Така че… местните автомобили, между нас да си остане, са пълен боклук. И аз ще си купя „Лада“ от теб. Лично за мен. Но ти не можеш да продадеш хиляда автомобила. Защото не можеш да я рекламираш. А никой няма да купи скъпа стока без реклама. Това… това не са макарони.
Денис погледна нещастната „Лада“. Хубав автомобил. Не, без майтап, наистина хубав. Все пак заводът произвежда автомобили от петстотин години. Правили са и с електрически двигатели, и, страшно е да си спомняш, с бензинови! Произвеждали са най-евтините автомобили в света, казват, че първата е струвала една копейка, затова и е наречена така — „Копейка“. И ето, добиха известен успех на междупланетния пазар…
— Но нали винаги има любители на новото? — попита Денис. — Ще ги купуват…
— Ще ги купуват — съгласи се Доминик. — Но никога няма да кажат публично, че колата им е харесала. Дори и на най-близките си приятели. Тук да похвалиш някаква стока — това е все едно на Земята да кажеш, че си интимен със своята котка. Отвратителна непристойност.
Доминик потупа Денис по рамото и тръгна към изхода на хангара. Извика от вратата:
— Да, и да ми запазиш една кола! Пълно комплектоване, разбира се!
— Добре дошъл… — мрачно измърмори Денис на себе си.
Тази вечер Денис прекара зад компютъра, ту изучавайки местните закони, ту изпращайки в централния офис, на Земята, панически писма по хипервръзката.
Доминик не беше излъгал. На тази планета рекламата беше най-ужасната вулгарност. Още по-лошо — тя беше най-ужасното престъпление.
Сега Денис разбра, защо всички магазини в града имаха табелки с еднакъв размер, на които с еднакъв шрифт беше написано: „Продукти“, „Дрехи“, „Книги“, „Инструменти“.
Сега се досети защо вчера вечерта келнерката в ресторанта изглеждаше толкова идиотски, усмихвайки се непрекъснато, но без да пожелае да препоръча нищо от местните блюда… добре че беше Доминик, за да направи поръчката.
И защо аборигените с такова въодушевление хвалеха местните пейзажи, говореха топло за своите жени, деца и кучета.
За човека е свойствено да хвали нещо. И най-ужасният мизантроп няма да издържи, ако му забранят да казва добри думи — ако не за хората, то поне за продуктите на техния труд. За вкусния тютюн и страхотното вино. За удобното кресло. За приятната музика.
Тук това беше забранено. Има стоки — свободен си да ги купуваш. Но никой няма да каже и една добра дума за тях.
Едно общество може да съществува с такива закони. Естествено, техническият прогрес ще се забави. Но може да се живее без реклама. Друг е въпросът — как да продаваш скъпи стоки? Например — чудесните по съотношение цена-качество автомобили „Лада-Буря“?
Не, ако забраната беше само върху официалната реклама — това нямаше да е проблем. Пет, десет продадени автомобила — реално далеч по-добри от творенията на местната автомобилна промишленост — а после ще заработи системата на препоръките. Шофьорите ще се хвалят с колите си и…
Няма да стане. Няма да се хвалят.
Не е прието.
Денис изсумтя, стана и нервно закрачи из стаята. Има още половин година до следващия контейнеровоз от Земята. Трябва да продаде пет хиляди автомобила. Във всяка друга колония това щеше да е нищо работа!
— Ще видим дали не е прието… — измърмори той. В душата му бавно се разгаряше възмущението на свободен гражданин на Земята, сблъскал се с късогледието на аборигените. — Народът винаги е ненавиждал ограниченията, налагани от властта!
След половин час Денис вече шофираше по столичните улици. Ярко оранжевата „Лада-Буря“ сияеше в полумрака. Наистина сияеше — Денис беше включил лека луминесценция на купето. Ръбестите грубовати автомобили местно производство изглеждаха съвсем жалки редом до него. Някои пронизително виеха с електрическите си двигатели, някои (Денис разбра това по миризмата и потръпна) изгаряха във вътрешността си високовъглеродно гориво.