Мартин Дамянов
Приближаващото проклятие
На най-готиния фен в
историята на човечеството
и шепа прекрасни диаманти.
Зипър, ти струваш повече!
И още, тази история е написана
с любезното и неоценимо съдействие
на най-големия фен на Блек Сабат
в черната история на музиката.
Heil und ganz, Иван Михайлов!
Сноп слънчеви лъчи се удариха в сребристата повърхност на облак, притежаващ формата на премазан бик и се разбиха. Една птица, която случайно минаваше наблизо, остана твърде озадачена от необикновената заря, но времето й за размисъл бе предопределено още с нейното раждане, така че тя се превърна в няколко прости елемента и придаде твърде розов отенък на събитието.
— Грррр — изпуфка Що-Не-Съм-Трезвен и драсна още една линия върху опушената стена на пещерата си. Той все още се опомняше след тежкия спор с Бой-По-Тиквата, който беше бог на войната. Двамата имаха твърде различни мнения по един особено важен въпрос, който потъна безследно в купищата изказани думи и галоните изпита текила, и щяха да минат еони преди някой от тях да си спомни какъв точно беше той.
— Ти си адски готин бог на Виното… — бе завършил вечерта Бой-По-Тиквата и се бе опрял на рамото на своя оръженосец Арбалетчо. — …само че аз трябъ да спа… — и бе потънал в дълбок сън, в резултат на което светът го очакваха векове мир и спокойствие.
Студеният въздух се размеси над мястото, където се бяха разбили лъчите, с приказен дъх на прясно откъснати цветя и слаб пукот, предвещаващ появата на магията. Един заблуден лъч се измъкна от магическата схватка, продължи надолу през призмата кондензирана влага и премина отвъд горната стена на купола. Лъчът продължи походьт си към земята, усещайки бързината, с която магията започна да обелва от него малки светлинни трески и изстена от болка, когато достигна до сърцевината му. В края на краищата в гладката и блестяща повърхност на Голямото Магическо Езеро потъна един съвсем гол и стенещ от болка лъч, който моментално бе изсмукан от една златна рибка. Рибата се обърна, уригна се и изчезна. Това бе един наистина отегчителен ден от живота й.
Но не беше такъв денят за Зийп-Р, който бягаше от проклятието. Много хора, в продължение на адски много години си мислеха (някои от тях продължават да живеят в заблуда дори и днес, когато проклятието вече се е сбъднало), че боговете живеят високо откъдето с жив интерес следят хорските дела. Това е така, но само отчасти. Боговете наистина могат да летят, когато са трезвени, но когато вечерта напредне и луната побърза да преполови пътя си към дома, те загубват част от летателните си умения.
Всички богове (или поне тези, за които ни е известно) живеят в планина, наречена скромно „Божествена“ в купола, който пък не представляваше нищо друго освен плътна обвивка от магия. Върховният бог живееше най-високо, не от предубеденост за формиране на някаква йерархична структура, а по простата причина, че дори боговете имаха нужда от смяна в ръководството. Разчиташе се на естествения природен ефект, който настъпваше след няколко галона изпит алкохол и моментално даваше право на най-трезвения да заеме мястото на Върховния.
Всеизвестни са законите за гравитацията, нашепнати на Нютон в един махмурлийски следобед от бога на моретата Ако-Можех-Да-Плувам, който упорито замерял с ябълки една красива берачка. Там, където Върховният падаше и се размазваше, боговете посяваха Златна Ябълка, в резултат на което за няколко хилядолетия куполът се обогати с най-хубавата ябълкова градина в целия свят.
Така или иначе Зийп-Р, не беше запознат с гореизложените факти, макар че притежаваше нещо, за което другите не подозираха и което стана причина за сбъдването на проклятието. В момента той малко се интересуваше от факта дали ще бъде изключен от общността на купола или дали ще бъде сочен от жреците като пример за неподражание, тъй като друг по-наболял проблем тревожеше нещастният му мозък.
Миризмата на проклятието се навираше в ноздрите му, измъчваше го и го задушаваше. Очите на Зийп-Р сълзяха и той ги обърса, в резултат на което по лицето му остана една широка мръсна линия. Мощен червен лъч се стовари в изсъхналата шума пред него и опърли короните на няколко високи смерча. Зийп-Р дори не намали хода си. Той заобиколи димящият кратер и продължи забързаният си ход. Втори лъч изпращя до лявото му ухо и отнесе една топола.
— Но защо, господи? — извика той с раздран глас.
Когато след десетина минути не без основание сметна, че прозрението го е отминало, мощен глас прогърмя в ушите му и разклати останалите дървета.
— КОЙ СКРИ ПОЗЛАТЕНИТЕ МИ САНДАЛИ? Кой, идиоти такива?