И наистина след минута от невидимия улей в тавана потече изкрящо пенливо Шато д’Икем, което направи 1967 година паметна за истинските познавачи. Що-Не-Съм-Трезвен беше накарал гроздоберачките да събират гроздето за това вино зърно по зърно. А за непознавачите ще кажа, че в купола времето нямаше значение. Що-Не-Съм-Трезвен и компания пиеха и се радваха еднакво добре на младото Домен дьо л’Егелиер от 1996 и на приказното Шато Марго от 1855.
Куполът пътуваше във времето. И това нежно равновесие би се нарушило единствено при преминаване на енергия от него във външния свят. Как точно и кога никой не знаеше. Ако не беше измокрен до кости и дълбоко унизен от пиянското проявление на бога на виното, Жрецът щеше да посвети Зийп-Р в същността на проклятието. Но не го направи. А, тя беше толкова проста — на първата страница с големи златни букви, още при сътворяването на „Книгата за божествените мъдрости и откровения“ пишеше:
НЕ СЪДИ ТОЗ, КОЙТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ СЪДЕН!
и още:
В ДЕНЯ ПРАВЕДЕН И СВЕТОТО ПИСАНИЕ ЩЕ СЕ СЛУЧИ ОНОВА, ЩО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ПРЕДСКАЗА. КУПОЛЪТ ЩЕ ЗАГИНЕ И ЩЕ СЕ ИЗЛЕЕ МАГИЯТА В ПРОСТОРА НЕБЕСЕН, И ЩЕ ГО СТОРИ ТОЗ, КОЙТО НИВГА МАГИЯ НЕ Е ПОЗНАЛ.
АМИН
Зийп-Р беше обикновен член на купола. Не боравеше с магии, не блестеше с особен ум, даже не замеряше с камъни златните рибки в „Голямото магоческо езеро“ както правеха неговите връстници. Но притежаваше нещо, за което не можеше да бъде осъден. Не и в купола — безграничното си любопитство.
Това беше напълно достатъчно като начало. Когато Зийп-Р беше готов, той щеше да разруши куполът, но нито той, нито който и да било друг знаеше какви щяха да бъдат последствията. А те обещаваха да бъдат наистина грандиозни. Едва ли Що-Не-Съм-Трезвен щеше да се държи толкова арогантно в присъствието на Зийп-Р, ако знаеше, че след време той щеше да причини разкъсването му на милиони ароматни парчета.
Но засега Зийп-Р не знаеше как да го стори. Жрецът също не предполагаше, че това знание можеше да бъде постигнато и грешеше. Имаше едно същество под стените на купола, което си беше навлякло омразата на боговете и чиято душа копнееше за отмъщение. То следеше живо Зийп-Р и направляваше интересите му в правилната посока с голяма вещина и умение. Ами да, нали някога и то беше бог!
— Върви до петия Ципос, под Стената на знанието! — каза Що-Не-Съм-Трезвен на Жреца вече сериозно. — Там ще получиш по-нататъшните ми указания.
— Както наредиш, господарю! — избълва Жрецът и мазна усмивка се разля между ушите му. — Виното е наистина прекрасно! — той отново надигна малкото буренце и изля от пенливата течност в сребърната половинлитрова чаша, върху чиито стени бяха орнаментирани мотиви, изобразяващи разрушението на купола. Една от фигурите поразително приличаше на младия Зийп-Р.
На някой да му се намира лупа под ръка? Не, никой нямаше. В купола беше забранено използването на увеличителни стъкла, а и на стъкларии въобще. На кого му бяха притрябвали при положение, че имаше… буренца?
Зийп-Р се измъкна на пръсти.
— О, Дево на мъдростта, дай ми сили за ново предизвикателство! — изломоти Нискостеблов, богът на плодородието и вегетацията, след което повърна върху пода от черен мрамор. Несмлените му хранителни остатъци още не достигнали земята се превърнаха в зрели плодове — круши, авокадо и райски ябълки. Той се наведе, избърса автохонните обитатели, които бяха полепнали върху тях и с грациозно движение ги подаде на Амурета, богинята на любовта.
— Насам, насам — ревеше Що-Не-Съм-Трезвен. — Сега или никога, най-великолепните вина във вселената. Опитайте възхитителното Бургундско и несравнимия „Ермитаж“.
Нищо-Не-Виждам — богът на светлината, беше поставил ръката си върху кръста на Хъррр-Шуууп — богът на тоалетните, и сякаш не обръщайки внимание на зловонията, които се носеха от него го водеше по сложните стъпки на Жигата. Английският кралски камерен оркестър от XIX век разпалено им акомпанираше.
— Текилааа! — изрева Калчо, богът на земята като нарочно наблягаше върху етимологията на думата. Беше нахлупил широко сомбреро, чиято сянка падаше многопластово върху божественото му лице, както това можеше да се случи единствено в подножието на Божествената планина — в Големия салон. — Темпо, темпо! — изрева той по посока на оркестъра и яростно захапа един резен лимон.
— СЛЕЗ ОТ ПЕРВАЗА, АМУРЕТА! — прогърмя познат глас. — ВЕДНАГА!
Музиката внезапно заглъхна и спря. Шушуканията продължиха до момента, когато Върховният понесен гордо върху позлатените си сандали не прониза със стоманения си поглед техните производители. Само Тектон — богът на земетресенията, продължаваше да се подхилква на трилитровия буркан до него, но той беше побъркан.