— Питай, приятелю. Знаеш, че няма твоя молба, на която да откажа. — каза Фийу пресметливо. Една рибка се метна във въздуха, изплющя с опашка и отново се гмурна в бистрата вода. Отражението на Зийп-Р се размъти.
— Ти защо никога не напускаш езерото? Защо винаги стоиш тук — при „Голямото Магическо Езеро“? Да не би боговете да са ти сърдити?
Фийу потръпна. Зийп-Р видя как той се изви във фуния, завъртя се над срещуположния бряг като малко торнадо и се спусна лудешки в езерото, хвърляйки водорасли, и пръски вода.
— Не. — каза лаконично той — Просто съм прекалено стар за това. — и изпълни едно елегантно задно салто.
Зийп-Р въздъхна и се отдалечи.
— Е, направих каквото можах. — каза игриво Фийу и събори една златна жаба във водата.
Преди още по-малко време
Фийу се носеше над тополите, оставяйки тънка сребърна следа зад себе си, извиваше се, брулеше шишарките на най-високите борове и отново се впускаше напред. Днес не беше обикновен ден — разположението на звездите обещаваше да се отвори врата в купола. През нея можеше да се премине във външния свят. Фийу летеше весело натам, изоставяйки своето езеро, но кой можеше да заповядва на ветровете? Той изтръска шишарките на поредния изпречил се бор и отнесе сериозни ругатни от една катеричка.
Зийп-Р се стараеше да не изостава. Беше чул шепота на ветровете под неговия прозорец, беше забелязъл смутът в движението на златните рибки, побутвани от щастливия им господар. Фийу се държеше непринудено, както обикновено, но Зийп-Р чувстваше припряността в действията му. Дни наред следеше отдалеч езерото, наблюдаваше го и ето, че моментът най-сетне дойде — Фийу напусна убежището си и търти на север.
Гъсти гори се ширеха на север и човешки крак не беше стъпвал досега там, но като под някакъв знак клоните на дърветата се разтваряха и тревата притихваше под стъпките на Зийп-Р. Нежни гласове огласяха зелената дъбрава и странен шепот се носеше сред шумящите листа. Зийп-Р не познаваше езикът на елфите, които пееха за сътворението на купола и за радостта, която доставяше допирът на магията. Пееха още за живота, който си отиваше и за смъртта на купола, и никой не можеше да секне тъжните им песни. Гората плачеше с тях.
— Хей, Фийу, здравей! — каза един вятър. — Водиш ли момчето?
— Идва насам.
— Дано да побърза, защото не можем повече да задържаме напора на дърветата. Някои от тях се оказаха доста силни. — изхихика се вятъра.
— Не се притеснявай за това. — каза Фийу и злобно пламъче припламна в очите му. — Тича насам като младо сърне.
— На което си му подпалил опашката! — изсмя се вятърът.
— Още имам власт над вас! — изсъска смразяващо Фийу, което доведе гибелта на няколко млади борчета. — Макар вече да не съм бог на ветровете, мога да се справя с всички ви подобаващо.
— Не се сърди, Фийу! Ние сме с теб. — каза вятърът. — Просто се пошегувах.
— Мери си шегите. Особено пред момчето.
— Готови сме. — изфуча друг вятър. — Момчето идва.
Фийу се надигна на посребрената си опашка и се взря в далечината.
— Започваме. — каза той и се завъртя раболепно. — Моля ви, млади ветрове, вземете ме със себе си! — последното бе предназначено за ушите на Зийп-Р, който се беше притаил зад една къпина.
— Не може Фийу. Прекалено си стар, за да дойдеш с нас. — каза първият вятър. — Знаеш, какво е мнението на боговете за теб.
— Нищо няма да му стане на езерото. Може да потърпи един ден без мен. Само един ден, а? Какво ще кажете. — примоли се Фийу. — Заради старите дни. Толкова ми се иска да видя отново ширналите се поля. Да полетя с чайките над океана, да се устремя към слънцето. Моля ви, млади приятели!
— Не може, Фийу. — каза вятърът. — Изрично ти е забранено да напускаш куполът. Ако го направиш, боговете ще разберат. Знаеш го.
— Не и ако използвам вратата. Моля те дай ми този шанс!
Вятърът притихна, сякаш разсъждаваше. Две съвокупляващи се калинки бяха издухани от мястото си върху едно дърво, където Фийу се преметна и уви около ствола му. Елфите нададоха последен ужасяващ вопъл, той се блъсна в стената на купола и отново потъна в гората все едно, че тя беше купчина памук. В действителност, ветровете преградиха пътя на звука и го изядоха.
— Добре, Фийу. — каза най-сетне вятърът. — Но внимавай! Няма да стоиш и минутка след като вратата се затвори. Ще се прибереш точно на време и ще заемеш мястото си над езерото.
— Разбира сссссе. Кога съм те лъгал? — каза Фийу и му намигна. — Тръгвам веднага. Не искам да изпусна и секунда повече. — той се преобърна помаха за последно сбогом и се мушна през изкрящия в златно портал.