Зийп-Р изчака няколко минути, за да се убеди, че отново всичко е притихнало, и тръгна на пръсти сякаш усещаше, че го наблюдават. Един елф се опита да извика, но получи ужасяващ шамар, който откърти челюстта му и едва не прекърши вратът му. Елфът безмълвно заплака.
Зийп-Р се спря пред входа на вратата, протегна ръката си и усети топлината, която го лъхна от другата страна.
— Най сетне. — промълви той и прекрачи.
Непосредствено преди наши дни
— Какво да сторя сега? Какво, какво? — тръшакше се Зийп-Р и скубеше косите си, сякаш те бяха последното нещо на света.
Някой беше откраднал предмета, който донесе от Външния свят и кой знае какво вършеше с него сега. Беше го заменил за пръстена си в един, как се казваше… казион? Нещо такова. Беше толкова хубав предмет, увеличаваше всичко, до което го доближиш. Като приказка. Погледнати през него мравките изглеждаха големи колкото бръмбари, а тревичките — като храсти. Как му казваше, онзи човек? Аха, май беше лупа. Точно така.
Къде ли е сега моята лупа? — вайкаше се Зийп-Р.
— Гледай, какво намерих. — каза Прик.
— Какво е това? — попита Ван-И.
Малкият грон го погледна учудено.
— Откъде да знам? — рече той и завъртя лупата към светлината. Няколко лъча веднага скочиха в нея и изгориха окото му. — Ууух! — зарева Прик и изпусна предмета в тревата. — Не ми е добре. Майчице! — Гроновете не знаеха думата болка и следователно не я използваха.
— Да се махаме веднага оттук. — задърпа малкият грон Ван-И. — Това нещо, не е хубаво нещо.
Двата грона се затичаха и изоставиха лупата да лежи върху тревата.
Въздухът изпращя и магията се появи като призрак от нищото. Тя се завъртя, подуши непознатият предмет, помириса го и накрая го пипна. Почуства се странно, когато премина през него. Сякаш ставаше по-плътна. Премина още веднъж и още веднъж… Нещо странно се случваше с магията, когато преминаваше през лупата. Тя се затърча из гората опиянена от новото чуство. Там, където се докоснеше — до дървета и храсти, избухваха пламъци.
Магията продължаваше да дивее, радваше се като малко дете и накрая изгоря. Огънят, който тя предизвика се разрастна и премина в буен пожар. Той обхващаше стволовете и клоните на дърветата, и ги превръщаше в пепел заедно със собствениците им. Никой в гората не знаеше що е огън. Не знаеше и Зийп-Р, който пръв видя димът и усети задушаващият му мирис — мирисът на проклятието. Той се луташе в гората с надеждата да открие портала, но напразно. Когато видя приближаващият пожар, се затича колкото го държаха краката.
— Върховни, Върховни! — завика той. — Прокля… тието… се… сбъдна. — изрече той задъхано.
— Направи нещо! — изрева Върховният към Сторм, богът на бурите. — Спри пожарът, да те вземат мътните. Направи дъжд или каквото там можеш. Само спри проклетият пожар!
— Как да го спра? — изкрещя на свой ред Сторм. — Обикновен огън, да! Пожари, колкото искаш, но пожар от магия… не може да бъде спрян. Той гори докато магията не се свърши напълно.
— Какво? Но тогава ще умрем, тъпако. Поне се опитай да направиш нещо. — разтрепера се Върховният. — Не можем да умрем. Ние сме богове все пак!
Сторм повдигна объркано рамене.
— Направи дъжд веднага или ще те убия! — изсъска Върховният.
— Не е добра идея. — каза Сторм. — Така ще изхабя и последната магия, а това ще ни довърши още по-бързо. Можем да поживеем още малко, гхххх…
— Веднага Направи Дъжд!
Сторм усещаше как се затяга хватката на Върховния бог около шията му и примирено вдигна ръце.
— Добре, добре! Щом така искаш. Моля! — изпъшка той и направи така, че обилен дъжд заваля от небето. — Ето ти дъжд, даже порой! Доволен ли си?
Дъждът се посипа върху огъня — магия се смеси с магия и така затрещя! Сякаш от небето се изливаше керосин, а не вода.
След три дни
— Мамо, кога ще ядем? — попита малкото момче.
Бащата погледна смутено майката. Ядене? Какво е това? Но той също усещаше празнината в тялото си — като яма, която някой дълбаеше в тялото му и го караше да се превива от Болка!
— Баща ти ще измисли нещо, миличко.
Да измисля? — каза си той. — Да, но какво? — после излезе от пещерата и се залута в изгорялата степ. Някъде огънят беше изкопал кратери в почвата — големи колкото малко езеро, на други места пораженията бяха по-слаби. Тънки струйки дим се издигаха от опожарената земя и замъгляваха погледа му. Вървеше от часове, а гладът не му даваше мира.