Махна на Бастиан и двамата влязоха в колибата.
Тя имаше само едно малко помещение, при това подредено простичко и крайно бедно. Дървена маса, два стола, нар и дървена етажерка, на която бяха поставени различни хранителни продукти и съдове. В огнището мъждукаше огън, а над него висеше котле, в което димеше супа.
Йор напълни две чинии — за себе си и за Бастиан, и подкани с ръка госта да яде. Те се, нахраниха мълчаливо.
Тогава миньорът се облегна назад — погледът му бе втренчен сякаш през Бастиан в далечината — и попита шепнешком:
— Ти кой си?
— Казвам се Бастиан Балтазар Букс.
— А, та аз съм знаел името ти.
— Да. А кой си ти?
— Аз съм Йор, наричат ме Слепия миньор. Но аз съм сляп само на светло. Под земята, в мината, където цари пълна тъмнина, виждам всичко.
— Каква е тази мина?
— Наричат я рудник Минроуд. Това е мина с картини.
— Мина с картини ли? — повтори Бастиан учудено. — Никога не съм чувал за подобно нещо.
Йор като че ли непрекъснато се ослушваше.
— И все пак — прошепна той — тя е точно за такива като тебе. За хора, които не могат да намерят пътя към Водата на живота.
— Какви са картините? — поинтересува се Бастиан.
Йор затвори очи и известно време мълча. Бастиан не знаеше дали да не повтори въпроса си. Тогава чу, че миньорът шушне:
— На този свят нищо не се губи. Сънувал ли си някога нещо, което не си можел да си спомниш на следващата сутрин?
— Да — отвърна Бастиан, — често ми се е случвало.
Йор кимна замислено. Тогава той се надигна и направи знак на Бастиан да го последва. Преди да излязат от колибата, той го стисна здраво за раменете и прошепна в ухото му:
— Но нито дума, нито звук, разбра ли? За онова, което ще видиш, съм работил дълги години. Всеки шум може да го разруши. Затова мълчи и се движи тихо!
Бастиан кимна и двамата напуснаха колибата. Зад нея бе изградена дървена подемна кула, от която надолу в глъбините на земята се спускаше отвесна шахта. Те минаха покрай нея и продължиха по ширналото се снежно поле. И ето, Бастиан видя картините — те лежаха там като скъпоценни камъни, положени върху бяла копринена възглавница.
Това бяха съвсем тънки плочи от нещо като слюда, прозрачни и цветни, във всички възможни размери и форми, правоъгълни и кръгли, отломъци или цели късове, някои бяха големи колкото прозорец на църква, а други — малки като миниатюра върху кутийка. Те бяха подредени горе-долу по размер и форма, в редици, които стигаха чак до хоризонта на бялата равнина.
На картините бяха изобразени твърде загадъчни неща. Имаше забулени с плащове странници, които витаеха над голямо птиче гнездо, и магарета, облечени в съдийски тоги. Виждаха се часовници, разтекли се като топено сирене, както и кукли с подвижни ръце и крака, застанали на ярко осветени безлюдни площади. Нарисувани едно до друго животни се превръщаха, когато ги погледнеш отдалече, в лица и глави, а понякога и в различни пейзажи. Ала имаше и съвсем обикновени картини — мъже жътвари, жени, които седят на балкон. Можеше да се видят планински села и морски пейзажи, военни сцени и циркови представления, улици и стаи. Но най-често се срещаха различни лица — стари и млади, мъдри и простовати, мрачни и весели, на шутове и на царе. Имаше и страшни картини — екзекуции и мъртвешки танци, ала и смешни — млади дами, въз седнали морж, или нос, тръгнал на разходка, комуто всички минувачи кимат за поздрав.
Колкото по-дълго разглеждаха картините, толкова по-малко Бастиан разбираше смисъла им. Само едно беше ясно — на тях просто можеше да се види всичко, и то най-често в много причудливи комбинации.
С Йор обикаляха часове наред покрай редиците от плочи, докато мракът забули широкото снежно поле и те се върнаха в колибата. Когато затвориха вратата, Йор попита с тих глас:
— Позна ли някоя?
— Не — отвърна Бастиан.
Миньорът поклати замислено глава.
— Защо? — поинтересува се Бастиан. — Какви са тези картини?
— Това са забравени сънища от човешкия свят — обясни Йор. — Появили се веднъж, сънищата не могат да се превърнат в нищо. А къде мислиш отиват, ако този, който ги е сънувал, не ги запомни? Тук при нас, във Фантазия, долу, в глъбините на нашата земя. Там те се отлагат, подредени на тънки слоеве. Колкото по-надълбоко копаеш, толкова по-плътно са прилепнали един до друг. Тези забравени сънища са устоите на цяла Фантазия.
— Моите също ли са тук? — попита Бастиан, ококорил очи.
Йор само кимна.
— И ти смяташ, че трябва да ги намеря? — продължи да разпитва Бастиан.
— Поне един. Той ти стига — отвърна Йор.
— Но защо? — попита Бастиан.