На Бастиан, който все още седеше по турски върху гимнастическите дюшеци, му бяха изтръпнали краката. Нали не беше свикнал. Той се изправи, взе закуската и една ябълка от чантата си и започна да ходи напред-назад из склада. По краката го боцкаха хиляди иглички, но постепенно изчезнаха.
После се покатери на козата и я възседна. Представи си, че е Атрею, който галопира с Артакс в нощта. Облегна се върху врата на кончето си.
— Дий, бягай, Артакс, дий! Дий! — завика той.
После се сепна. Твърде непредпазливо беше да вика така високо. Ами ако някой го е чул? Той изчака малко и се ослуша. Но до ушите му долиташе само многогласната глъч от училищния двор.
Той се смъкна малко засрамен от козата. Ей Богу, наистина се държеше като малко дете.
Разви закуската и отърка ябълката в панталона си, докато я лъсна. Но преди да я захапе, се спря.
— Не — каза си той на глас, — трябва грижливо да разпределям провизиите. Кой знае докога ще трябва да изкарам с тях.
Със свито сърце Бастиан отново зави сандвича си и го пъхна заедно с ябълката в чантата. После се отпусна с въздишка върху гимнастическите дюшеци и отново взе книгата.
ТРЕТА ГЛАВА
Прастарата Морла
В момента, когато чу тропота от копитата на Артакс, старият черен кентавър Кайрон отново се отпусна в постелята от меки кожи. Огромното напрежение беше изчерпало силите му. Жените, които го откриха на следващия ден в шатрата на Атрею, не вярваха, че ще оживее. Състоянието му не се подобри кой знае колко дори и когато след няколко дни ловците се прибраха по домовете си, но той все пак успя да им обясни защо Атрею е трябвало да отпътува и че няма да се върне скоро. И тъй като всички обичаха момчето, от този ден нататък те забравиха какво е веселие и непрекъснато мислеха с тревога за него. От друга страна, бяха горди, че Детската царица е натоварила именно Атрею да търси спасение, въпреки че никой не можеше да разбере как се е стигнало до това.
Между другото старият Кайрон никога вече не се върна в Кулата от слонова кост. Да не помислите, че е умрял или е останал при Зелените кожи в Тревното море. Съдбата му го поведе на друг, съвсем неочакван път. Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
Още същата нощ Атрею достигна до полите на Сребърните планини. Спря да си почине едва преди да се съмне. Артакс попасе малко и пи вода от едно бистро планинско поточе. Атрею се уви в червената си мантия и спа няколко часа. Но когато пукна зората, те вече отново бяха на път.
Първия ден пресякоха Сребърните планини. Тук и на двамата им бяха известни и най-малките пътечки и те бързо напредваха. Когато огладня, момчето изяде парче сушено бизонско месо и две малки палачинки от тревни семена, които носеше в един вързоп на седлото си и които всъщност бяха предвидени за лова му.
— Ето на — каза Бастиан, — от време на време човек все пак трябва да хапне нещо.
Той извади закуската си от чантата и внимателно я разчупи на две парчета, отново уви едното и го прибра, а другото изяде.
Междучасието бе свършило, Бастиан се замисли какво ли имат сега в клас. Да, вярно, география при госпожа Карге. Трябваше да изброяват реки и притоци, градове и броя на жителите им, полезни изкопаеми и видове промишленост. Бастиан сви рамене и продължи да чете.
При залез-слънце Сребърните планини бяха вече зад тях и те спряха да починат. Тази нощ Атрею сънува пурпурните бизони. Той ги видя как прекосяват в далечината Тревното море и се опита да се доближи до тях с коня си. Но напразно. Колкото и да пришпорваше животното, те си оставаха все така далече.
На втория ден преминаха през Страната на Пеещите дървета. Всяко от тях беше различно, имаше различни листа и различна кора. Тази страна се наричаше така, защото, докато растеше, всяко дърво издаваше нежна музика, тя звучеше от близо и далече и се сливаше в могъщ хор, чиято хармония нямаше равна на себе си по красота в цяла Фантазия. Смяташе се, че не е съвсем безопасно да минеш през тази област. Мнозина вече бяха останали там омагьосани и забравили всичко. И Атрею почувства силата на тези приказни звуци, но той не се остави да го подмамят и не спря.
През следващата нощ отново сънува пурпурните бизони. Този път той вървеше пеша и те минаха на голямо стадо покрай него. Бяха обаче извън обсега на неговата стрела, а когато понечи да се промъкне към тях, забеляза, че ходилата му сякаш са се сраснали със земята и не може да помръдне. Докато се мъчеше да се отскубне, се събуди. Слънцето все още не бе изгряло, но Атрею веднага потегли.