И така, накъде?
Изведнъж се сети за едно подходящо място, където единствено, поне сега-засега, никой нямаше да го потърси и да го намери.
Таванът беше голям и тъмен. Миришеше на прах и нафталин. Не се чуваше никакъв друг звук, освен лекото трополене на дъжда по медната ламарина на грамадния покрив. Почернелите от времето огромни греди се подаваха на равни разстояния от дъсчения под, срещаха се по-нагоре с други греди от покривната конструкция и се губеха някъде в тъмнината. Тук-там висяха паяжини, големи колкото люлка, и тихо и призрачно се поклащаха от течението. От една капандура горе проникваше млечнобяла светлина.
Единственото живо същество тук, където сякаш времето бе спряло, беше едно мишле, което трополеше по дървения под и оставяше в праха мънички следи с крачетата си. Там, където влачеше опашката си, между отпечатъците на лапичките му оставаше тънка линия. То изведнъж се надигна и се ослуша, после побягна — и хоп! — шмугна се в една дупка между дъските.
Чу се шум от пъхането на ключ в бравата. Таванската врата се отвори бавно и със скърцане, дълъг сноп светлина освети за няколко секунди помещението. Бастиан се вмъкна, после вратата отново се затвори със скърцане и хлопна. Отвътре той пъхна един голям ключ в бравата и го превъртя. След това даже пусна резето и въздъхна с облекчение. Сега наистина никой не можеше да го открие. Кой би се сетил да го търси тук.
Знаеше със сигурност, че на това място твърде рядко идват хора, но дори и да се случеше точно днес или утре някой да има работа на тавана, той щеше да намери вратата заключена. А ключът го нямаше вече. Пък даже и да успееха да отворят вратата по някакъв начин, Бастиан щеше да има достатъчно време да се скрие сред вехториите.
Постепенно очите му започнаха да свикват със сумрака.
Той познаваше това кътче. Преди половин година домакинът на училището го беше накарал да му помогне да пренесе на тавана голям кош с формуляри и документи. Тогава именно той видя къде се съхранява ключът от вратата — в едно шкафче на стената при най-горната площадка на стълбището. От този ден не се беше сещал за това скришно място, но ето че сега отново си спомни за него.
На Бастиан му стана студено, защото палтото му бе подгизнало, а тук, на тавана, беше хладно. Първо трябваше да си намери място, където да се устрои малко по-удобно. В края на краищата му предстоеше да остане тук по-дълго време. Докога? Поне сега-засега той не мислеше за това, също не му минаваше и през ум, че много скоро може да огладнее и ожаднее.
Той пообиколи помещението.
Какви ли не вехтории бяха струпани наоколо: лавици, пълни с класьори и отдавна вече ненужни папки, складирани един върху друг чинове с омазани с мастило плотове, един статив, на който висяха цяла дузина остарели географски карти, няколко черни дъски с олющена боя, ръждясали железни печки, изхвърлени от употреба гимнастически уреди, като например една коза с толкова разкъсана кожена тапицерия, че пълнежът се подаваше, изтърбушени медицински топки, камара от стари, изцапани гимнастически дюшеци, освен това няколко препарирани животни, наполовина изядени от молци, сред тях голяма кукумявка, скален орел и лисица, куп пукнати химически колби и стъклени съдове, електростатична машина, един човешки скелет, който висеше на нещо като окачалка, и множество сандъци и кашони, пълни със стари ученически тетрадки и учебници. Бастиан реши накрая да провъзгласи за свое седалище камарата от стари гимнастически дюшеци. Изтегнат върху тях, човек се чувстваше едва ли не като на канапе. Той ги придърпа под капандурата, където беше най-светло. Наблизо бяха наредени едно върху друго няколко сиви войнишки одеяла, вярно, много прашни и скъсани, но спокойно можеха да се използват. Бастиан ги взе. Съблече мокрото си палто и го закачи на окачалката до скелета. Костите се заклатиха напред-назад, но Бастиан не се уплаши. Може би защото беше свикнал да вижда вкъщи подобни неща. Събу и подгизналите си ботуши. Останал по чорапи, той седна по турски върху гимнастическите дюшеци и се наметна със сивите одеяла като индианец. До него лежеше чантата му… и книгата с цвят на стара мед.
Сети се, че долу в класната стая другите тъкмо имат урок по немски език. Може би трябваше да пишат съчинение на някаква ужасно скучна тема.
Бастиан погледна книгата.