Намиджи-Миджин-Маза и горският исполин
Приказка на хауса
Тази приказка е за горския исполин и за човека на име Намиджи-Миджин-Маза, което означава „Юнак между мъжете“. Ето тази приказка. Нека дойде, нека си отиде.
Живеел си едно време един човек на име Намиджи-Миджин-Маза. Всеки път, когато идвал от гората, донасял дърво, хвърлял го и казвал:
— Аз съм Намиджи-Миджин-Маза.
А жена му отговаряла:
— Престани да казваш, че си Намиджи-Миджин-Маза; ако видеше Намиджи-Миджин-Маза, би избягал.
Но той казвал:
— Не е вярно това.
И така ставало винаги, когато донасял дърво.
Веднъж жена му отишла за вода. Приближила до кладенеца и видяла там кожено кладенчово черпало, толкова тежко, че само десет души заедно можели да го вдигнат. Тя дошла, но не успяла да загребе вода. Тогава си тръгнала за дома и срещнала една жена, която й казала:
— Къде отиваш с кофа без вода?
— Отидох и видях там едно черпало — отговорила тя. — Не можах да го вдигна; затова го оставих и се връщам в къщи.
А тази втора жена била със сина си и рекла:
— Да се върнем, за да можеш да си налееш вода.
— Добре — отговорила първата.
И ето, те се върнали заедно на кладенеца. Жената, която имала син, заповядала на момчето да вдигне коженото черпало и да извади вода. Момчето било мъничко, носели го още на гръб. Ала вдигнало това черпало, спуснало го в кладенеца и извадило, вода. Те напълнили големите съдове, измили се, опрали си дрехите и взели вода, за да си вървят в къщи. Тогава жената на Намиджи-Миджин-Маза се зачудила. Тя видяла, че жената, която имала момче, завила и тръгнала за гората. Тогава жената на Намиджи-Миджин-Маза я попитала:
— Къде отиваш?
— Отивам си в къщи — отговорила другата.
— А мигар това е пътят за твоята къща?
— Да — рекла жената.
— А чия е тази къща? — попитала жената на Намиджи-Миджин-Маза.
— Къщата на Намиджи-Миджин-Маза — рекла жената.
Жената премълчала, а, когато се прибрала в къщи, разправила всичко на мъжа си. Той рекъл:
— Утре ме вземи със себе си.
Тя възкликнала:
— Аллах да ни помогне утре!
На разсъмване той се събудил пръв, взел оръжието, с което ходел на лов, и събудил жена си.
— Ставай — рекъл той, — да отидем, заведи ме, за да мога да видя Намиджи-Миджин-Маза.
Жена му станала, взела голям съд за вода и тръгнала напред. Той вървял след нея, докато стигнали до извора. Когато се приближили, жената на Намиджи-Миджин-Маза била вече там заедно със сина си. Те я поздравили, а жената посочила черпалото на своя мъж и рекла:
— Повдигни го, извади ми вода.
Той се разсърдил, отишъл, вдигнал черпалото и го спуснал в кладенеца; черпалото го повлякло и той едва не паднал в кладенеца; но малкото момче го хванало на земята. После момчето вдигнало черпалото, спуснало го в кладенеца и извадило вода. Жените налели съдовете си. После жената рекла:
— Казваше, че искаш да видиш Намиджи-Миджин-Маза. Ти видя жена му и сина му. Ако искаш, върви с тях, аз няма да отида.
— Не дохождай с нас — рекла майката на момчето.
Но той отговорил:
— Ще дойда.
— Както искаш — отговорила му жената и те тръгнали. Когато пристигнали, тя му показала един голям хамбар и той се скрил там. Стопанинът го нямало в къщи, той бил отишъл в гората. Тя рекла:
— Виждаш, отишъл е в гората; гледай да не мърдаш, когато дойде.
Той седял там до вечерта. Дошъл стопанинът на къщата и рекъл:
— Мирише ми на човек.
Жена му рекла:
— Мигар тук има някой друг човек? Може би съм аз?
И така всеки път, когато той повтарял, че му мирише на човек, тя отговаряла:
— Мигар тук има някой друг човек? Не съм ли аз? Не искаш ли да изядеш мене? Тук няма никой освен мене.
А той бил великан и думите му били подобни на буря, а изяждал той по десет слона. Когато разсъмнало, той закусил с един слон и тръгнал за гората. Ако видел оня човек, щял да го убие. А той се криел в хамбара. Жената, стопанката на къщата, му рекла:
— Не мърдай, докато не заспи. Ако видиш, че е тъмно — значи не спи. Ако видиш светлина — значи заспал е; тогава излез и бягай!
И щом видял той, че там станало светло като денем, излязъл и избягъл. Така бягал, бягал и не се спирал, докато не изгряло слънцето. Когато великанът се събудил, рекъл:
— Мирише ми на човек, мирише ми на човек.
Станал и се затекъл подир човека. А оня човек също бягал и най-сетне срещнал хора, които разчиствали една целина. Те го попитали какво се е случило. И той рекъл:
— Един човек ме гони.
— Стой тук, докато дойде — посъветвали го те.
Минало малко време и профучал вятър, вдигнат от великана, грабнал ги и ги натръшкал по земята. И човекът рекъл: