главатарят Черномор
с тях излиза от водата,
в строй ги води към палата,
та над острова да бдят,
нощна стража да стоят —
няма стража по-надеждна,
храбра, вярна и прилежна.
Там владее княз Гвидон,
той изпраща ти поклон.“
Цар Салтан се удивява:
„Ако е живот и здраве,
острова ще посетя,
княз Гвидон ще навестя.“
Млъкнали сестрите лихи,
само сватя Бабариха
се усмихнала едва:
„Що за чудо е това?
Хора идват от морето,
пазят нощем бреговете!
Истина или лъжа —
на мълвата не държа.
Има чудо по-красиво.
Носи се мълва правдива
за царкиня във света
със вълшебна красота —
денем слънце затъмнява,
нощем всичко озарява,
в къдрите й месец грей,
на чело звезда светлей,
със походка величава
на паун наподобява;
а щом дума промълви,
сякаш ручей ромоли.
И което си е право —
туй се чудо вредом слави.“
Замълчали всички тук,
никой не отронил звук.
Цар Салтан се удивява,
княз Гвидон се разгневява,
ала в миг я съжалил —
бабата не ослепил;
зажужукал из палата,
кацнал на носа на сватя,
острото си жило впил,
та мехур се появил.
Пак се вдигнала тревога;
„Помогнете ни, за бога!
Караул! Гони, гони
и проклетника хвани…
Ах, почакай ти, проклето…“
През прозорец неусетно
князът тихо се проврял,
над морето полетял.
Князът край морето скита,
гледа — сини са водите;
и сред буйния им бяг
лебедът изплувал пак.
„О, здравей, мой княз прекрасен!
За какво си пак нещастен,
смръщен като ден мъглив?“ —
пита лебедът красив.
Княз Гвидон му отговаря:
„Скръб-печал ме пак изгаря:
хора женят се у нас,
а неженен ходя аз.“
„На коя се, княже, спираш
и я за жена избираш?“
„Казват: имало в света
днес царкиня — красота:
денем слънце затъмнява,
нощем всичко озарява,
в къдрите й месец грей,
на чело звезда светлей,
със походка величава
на паун наподобява,
а щом дума промълви,
сякаш ручей ромоли.
Истина ли е, що казват?“
Чакал отговора князът.
Лебедът замислен бил,
помълчал и промълвил:
„Да, в света живей девица,
ала не е ръкавица —
от ръка да я свалиш,
след като я подържиш.
Чуй един съвет от мене:
помисли си непременно,
щом се тя при теб вести,
да не се разкаеш ти.“
Князът с клетва уверява —
време е да се венчава,
той е всичко преценил
и е истински решил;
та дори готов е страстно
за царкинята прекрасна
да отиде тия дни
пеш зад триста планини.
Лебедът въздъхнал леко:
„Но защо така далеко?
Тя е близко в тоя час,
знай — царкинята съм аз.“
Плеснал лебедът с крилата,
литнал волно над водата,
спуснал се на оня бряг
сред цветя и храсталак,
тръснал мокра перушина
и превърнал се в царкиня:
в къдрите й месец грей,
на чело звезда светлей,
със походка величава
на паун наподобява;
а щом дума промълви,
сякаш ручей ромоли.
Князът нежно я прегръща,
към двореца се завръща
да зарадва сред покой
милата си майка той.
Князът паднал на колене:
„Моя майчице рождена!
Аз избрах жена добра,
а на тебе — дъщеря.
Молим твойто разрешение,
майчино благословение —
дай ни своя благослов
да живеем във любов,“
Над главите им покорни
със икона чудотворна
тя и плаче, и реди:
„Бог над вас, деца, да бди!“
Князът дълго се не бавил,
сватба бляскава направил;
заживели в обич те
и очаквали дете.
Вятър по море лудува,
гони корабче да плува;
то вълна подир вълна
пори с вдигнати платна
покрай остров изумруден,
край града голям и чуден;
в залп оръдия гърмят,
искат кораба да спрат.
Слизат гостите по моста.
Кани ги Гвидон на гости,
дава им разкошен пир
и ги пита най-подир:
към кои страни пътуват
и с какво в света търгуват?
Казват: „С кораба крилат
ний обходихме цял свят,
с забранени стоки — злато,
ний търгувахме богато;
час настана да вървим,
все на изток да държим
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана.“
Князът рекъл: „Господа,
път приятен по вода
през морета, океани
в царството на цар Салтана;
там на своя господар
припомнете, че е дал
дума да ни посещава,
а пък все не се вестява —
и предайте му поклон.“
Тръгнали, а княз Гвидон
днес останал у дома си,
не напуснал той жена си.
Вятър весело шепти,
волно корабът лети
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана,
и желаната страна
вижда се в далечина.