„Що за чудо! — рекъл старият. —
Някой тука е отварял,
всяко ъгълче измил
и дома ни подредил.
Кой си? Хайде, покажи се,
с нас най-честно ти сдружи се
ако ти си стар човек,
дядо ще си ни до век.
Ако си младеж отличен,
ще ни бъдеш брат обичан.
Баба ли си, излезни,
наша майка ти стани.
Ако си добра девица,
то бъди ни ти сестрица.“
В миг царкинята пред тях
се явила и без страх
ниско им се поклонила;
после им се извинила:
непоканена била,
а на гости им дошла.
Те от думите невинни
схванали, че е царкиня.
Сложили я в хубав кът,
взели всички да ядат;
вкусна баница й дали,
пълна чаша й наляли,
но до виното им тя
не докоснала уста;
а от баницата бяла
крайче мъничко изяла.
Уморена, вечерта
искала да дремне тя.
Те девойката накрая
настанили в светла стая;
там заспала тя сама
кротко като у дома.
Дни минават — върволица, —
а пък младата девица
сред седмина в тоя край
си живее, не скучай.
Не разпукнала зората,
седемте задружни братя
тръгвали в леса суров
те за патици на лов,
да раздвижат раменете,
да надбягат рой сърнета
и главата някой път
на татарин да свалят,
да спасят земите горски
от черкези пятигорски.
А в туй време у дома
домакинята сама
мила, готвила, редила,
нищо не се противила.
Тъй изтекли много дни
само в мир и добрини.
Влюбили се във момата
всички братя от гората.
В ранно утро влезли те
в стаята й седемте.
Рекъл старият: „Девице,
знаеш: ти си ни сестрица,
в тебе — с хубост на дете —
влюбихме се седемте,
всеки би желал в туй време
за съпруга да те вземе.
Но не може. Помогни:
на един жена стани.
Наша ласкава сестрице,
що поклащаш ти главица?
Та нима ти никой тук
не харесваш за съпруг?“
„Ах, юнаци благородни,
братя мои, мили, родни —
отговорила им тя, —
ако лъжа, от смъртта
нека бъда вкаменена.
Та аз вече съм сгодена.
Всеки е от вас за мен
храбър, умен и левент,
нежно аз обичам всеки,
но сгодена съм навеки.
И сърцето ми копней
все за моя Елисей.“
Всеки, мълчалив, невесел,
зад ухото се почесал.
„Е, прости ни — с тъжен тон
рекъл старият с поклон. —
Нека да не се говори
за това, което сторих.“
„Не се сърдя — рекла тя, —
чиста ми е съвестта.“
И ергените безмълвни
си излезли, с мъка пълни.
Заживели дружно пак
в тоя дом честит и драг.
А пък злобната царица
за царкинята девица
спомнила си в ревността;
огледалцето си тя
с гневни ругатни подела
и накрая пак го взела,
посмирила си гнева,
гордо вдигнала глава,
пудрила се и се трила
и с усмивка промълвила:
„Огледалце, я кажи,
огледалце, доложи:
аз не съм ли най-красива,
бяла, румена, игрива?“
То й рекло: „В този двор
си прекрасна, няма спор;
но живее там без слава
сред юнаците в забрава
друга в гъстата гора,
тя от теб е по-добра.“
На Чернавка връхлетяла
разгневена: „Как си смяла
да ме лъжеш ти? Признай!“
Тя признала си докрай,
А царицата ревнива
поглед във Чернавка впива:
„Или нея усмърти,
или ще загинеш ти.“
А пък младата царкиня
прела, братята седмина
все очаквала сама.
Песът лавнал край дома —
и самотната царкиня вижда:
бедна монахиня
вън на двора в тоя миг
кучето прогонва с вик,
„Чакай, бабичко добричка,
аз ще сляза ей сегичка,
кучето ще вържа там,
после нещо ще ти дам.“
Гостенката чернолица
рекла: „Ох, добра девице!
Кучето ме връхлетя,
бях на косъм от смъртта.
Я слезни, слезни до прага.“
И царкинята веднага
тръгнала със хляб в ръка,
но пред нейните крака
песът страшен лай надава,
да излезе вън не дава;
тръгне старата покрай —
песът я нападне с лай.
А царкинята мълвяла:
„Чудно! Сигур лошо спал е!
На, вземи!“ — И полетял
от ръцете хлябът бял.
Старата го уловила,
после поблагодарила:
„Бог да те благослови!
Ето и за теб, лови!“
Сочна ябълка узряла
в миг обратно полетяла
към царкинята добра.
Песът лаел все така…
А царкинята в ръката
взела ябълката златна.
„Ябълката яж, мой цвят,
да ти бъде тя обяд“ —
бабичката промълвила
и с поклон в леса се скрила…
След царкинята вървял
песът и залаял с жал,
виел, гледал я в лицето,
сякаш с болка на сърцето,
сякаш казвал й така:
„Хвърляй!“ — А пък тя с ръка
го погалила тогава:
„Що, Соколчо, с тебе става?