Съвестта му като занаятчия не можеше да му позволи да допусне какъвто и да било недостатък в строежа на кораба; но магьосническата му съвест подсказваше, че би могъл да вгради в него някаква магия, заклинание, втъкано в гредите и в корпуса му. Разбира се, това означаваше да приложи тайното изкуство за добра цел, нали? Да навреди — да, но да навреди само на вредните. Не сподели това с учителите си. Ако правеше нещо грешно, вината не беше тяхна и те не трябваше да знаят за това. Обмисляше го дълго, умуваше как точно да го направи, съставяше заклинанието много грижливо. Беше обратното на заклинание за намиране: загубващо заклинание, така си го беше нарекъл. Корабът щеше да си плува и да се управлява добре, и да се насочва, но нямаше да се насочва съвсем точно.
Беше най-доброто, което можеше да направи в протест срещу злоупотребата с една добра работа и с добър кораб. Доволен беше от себе си. Когато корабът бе пуснат на вода (а всичко по него изглеждаше наред, защото дефектът му нямаше да се прояви преди да навлезе в открито море), той не можа да затаи от учителите си какво е направил — от онзи малък кръг от старци и баби, от младия гърбушко, който можеше да говори с мъртъвци, от сляпото момиче, което знаеше имената на разни неща. Каза им за хитрината си и сляпото момиче се засмя, но старците го предупредиха:
— Отваряй си очите. Пази се. Крий се.
При Лоусън служеше един мъж, който наричаше себе си Хрътката, защото, твърдеше той, имал нюх към вещерството. Работата му беше да души храната, пиенето, дрехите и жените на Лоусън, всичко, което можеше да се използва от вражески магьосници срещу него; и също така да оглежда бойните му кораби. Един кораб е крехко изделие, поставено сред опасна стихия, уязвим е на заклинания и магии. Веднага щом Хрътката стъпи на борда на новата галера, той надуши нещо.
— Така, така — каза той, — кой ли е това? — Отиде при щурвала и опря ръка на него. — Умно е — рече той. — Но кой ли ще да е? Май е някой новак, мисля. — Подуши одобрително и кимна. — Много е умно.
Дойдоха пред къщата на Лодкарска улица след мръкване. Изритаха вратата и Хрътката, застанал между въоръжените и бронирани мъже, каза:
— Него. Другите ги оставете.
А на Видрата рече с тих и дружелюбен глас:
— Не мърдай.
Усещаше огромна сила в младежа и чак малко се уплаши от него. Но терзанието на Видрата беше твърде силно, а обучението му — твърде рехаво, за да му хрумне да използва магията, за да се освободи или да спре жестокостта им. Той се нахвърли срещу тях и се бори с тях като животно, докато не го удариха силно по главата. Счупиха челюстта на баща му, а леля му и майка му пребиха до несвяст, да ги научат друг път да не отглеждат вещи мъже. После отведоха Видрата.
По тясната улица не се отвори нито една врата. Никой не надникна навън да види от какво е целият този шум. Чак много време след като мъжете си отидоха, някои съседи се осмелиха да приближат и да предложат колкото могат утеха на близките на Видрата.
— О, какво проклятие, какво проклятие е това магьосничество! — ридаеха те.
Хрътката каза, че са затворили на сигурно място един вещер, а Лоусън го попита:
— За кого работи?
— Работил е в корабостроителницата, ваше величество. — Лоусън обичаше да го наричат с кралски титли.
— Кой го е наел да омагьоса кораба, тъпако?
— Изглежда, че сам е решил да го направи, ваше величество.
— Защо? Каква изгода е щял да извлече?
Хрътката сви рамене. Не държеше да споделя с Лоусън, че хората го мразят, без да имат непременно интерес от това.
— Вещ е, казваш. Можем ли да го използваме?
— Мога да се опитам, ваше величество.
— Или го дресирай, или го погреби — каза Лоусън и се залови с по-важни дела.
Смирените учители на Видрата го бяха научили на гордост. Бяха го научили да изпитва дълбоко презрение към магьосниците, които работят за хора като Лоусън и позволяват на страха и алчността да развратят магиката, та тя да се използва за зли цели. Нищо според него не можеше да бъде по-осъдително от такава измяна. Ето защо го безпокоеше, че не може да изпита същото презрение към Хрътката.
Бяха го затворили в някакъв склад в една от старите дворцови сгради, която Лоусън си бе присвоил. Нямаше прозорец, вратата беше от груб дъб, укрепен с железни ленти, и в тази врата имаше вградени заклинания, които щяха да задържат в плен и някой много по-опитен магьосник. При Лоусън имаше наети мъже с голямо умение и сила.
Хрътката не се смяташе за един от тях.
— Аз имам само нюх — казваше той. Идваше всеки ден да види дали Видрата се е съвзел от сътресението и дали се е оправило изкълченото му рамо, и да поговори с него. Според Видрата се държеше добронамерено и искрено. — Ако не искаш да работиш за нас, ще те утрепят — казваше той. — Лоусън не може да остави хора като теб на вражеската страна. По-добре се съгласи, докато още е склонен да те наеме.