— Не мога.
Видрата заявяваше това като нещастен факт, а не като морално твърдение. Хрътката го гледаше с разбиране. В живота му с пиратския крал му беше дошло до гуша от хвалби и закани, от надути и заплашващи хора.
— В какво си най-силен?
Видрата не беше склонен да отговори. Хрътката можеше да му допада, но не беше длъжен да му вярва.
— Превращение — изломоти най-сетне.
— Превъплъщение?
— Не. Само фокуси. Превръщаш едно листо в златно късче. Привидно.
В онези дни все още не съществуваха точни имена за различните видове и изкуства на магията, нито връзките между тези изкуства бяха ясни. Нямаше — както щяха да казват по-късно мъдреците на Роук — ясна наука за онова, което знаят. Но Хрътката знаеше съвсем сигурно, че пленникът му крие дарбите си.
— Не можеш да промениш собствената си външност, дори привидно?
Видрата сви рамене.
Беше му трудно да лъже. Смяташе, че просто е непохватен в това, защото му липсва опит. Но Хрътката знаеше повече. Знаеше, че самото магьосничество се съпротивлява на лъжата. Фокусът, ловкостта на ръката и лъжовното общуване с мъртъвци са противоположност на магьосничеството, стъкло, сравнено с диаманта, месинг, сравнен със златото. Те са фалшификат, а на такава почва лъжите процъфтяват. Но изкуството на магьосничеството, макар да може да се използва за лъжливи цели, се занимава с онова, което е истинско, и световете, в които то действа, са истински светове. Ето защо за истинските магьосници е трудно да лъжат за изкуството си. В душите си те съзнават, че изречената от тях лъжа може да промени света.
Хрътката го съжали.
— Знаеш ли, ако те беше разпитвал Гелък, щеше да изтръгне всичко от теб само с една-две думи, а с това и ума ти. Виждал съм какво оставя Белоликия след себе си, след като зададе въпросите си. Слушай, можеш ли изобщо да работиш с вятъра?
Видрата се поколеба и отвърна:
— Да.
— Имаш ли торба?
Ветроловците обикновено носеха кожена торба, в която, както твърдяха, държат ветровете, и я развързват, за да пуснат някой попътен вятър или да пленят насрещен. Може би беше само за показ, но всеки ветроловец си имаше торба — голям дълъг чувал или малка кожена кесийка.
— Вкъщи — каза Видрата.
Не беше лъжа. У дома той наистина си имаше кесия. В нея си държеше най-фините инструменти и либелата. А и за вятъра общо взето не лъжеше. Няколко пъти беше успявал да вкара в платното на някой кораб малко вълшебен вятър, макар да нямаше представа как да се пребори с буря или да я удържи, нещо, което един корабен ветроловец трябваше да прави. Но мислеше, че по-скоро би се удавил в морска буря, отколкото да го убият в тази дупка.
— Но не би се съгласил да използваш това умение на служба за краля?
— В Землемория няма крал — отвърна младежът, твърдо и искрено.
— Е добре, на служба при господаря ни — търпеливо се поправи Хрътката.
— Не — заяви Видрата и се поколеба. — Виж, не е толкова въпрос на неискане, колкото на неможене. Мислех да направя тапи в талпите на оная галера, долу при кила — нали се сещаш за какви тапи говоря? Щяха да избият, щом се наквасят хубаво дъските, когато навлезе в дълбоко море. — Хрътката кимна. — Но не можах да го направя. Аз съм корабостроител. Не мога да построя кораб, за да потъне. С всичките хора на борда. Ръцете ми нямаше да ми го позволят. Затова направих каквото можах. Накарах съда да си върви по свой път. Не по неговия.
Хрътката се усмихна.
— Между другото, още не са го развалили. Белоликия цял ден лази вчера по него, ръмжеше и мърмореше. Нареди да сменят щурвала. — Имаше предвид главния маг на Лоусън, бледолик мъж от Севера, казваше се Гелък. В Хавнър се страхуваха от него.
— Това няма да го оправи.
— Ти не можеш ли да развалиш заклинанието?
По умореното, премазано от боя младежко лице на Видрата пробяга едва прикрито самодоволство.
— Не. Не мисля, че някой би могъл.
— Лошо. Можеше да го използваш, за да се спазариш.
Видрата не отвърна нищо.
— Виж, нюхът е полезно нещо, продаваемо — продължи Хрътката. — Не че си търся конкуренция. Но един откривател винаги може да си намери работа… Бил ли си някога в рудник?
Догадката на един магьосник е близка до знанието, въпреки че той може и да не знае какво знае. Първият признак за дарбата на Видрата, когато беше още на две-три години, бе способността му да отива точно там, където нещо се е изгубило — изтърван пирон, забравен инструмент, веднага щом разбереше думата за него. А като момче едно от най-приятните му удоволствия бе да излиза сам из околностите и да се скита по ливади и хълмове, усещайки под петите на босите си крака и през цялото си тяло жилите на подземната вода, залежите и рудните жили, пластовете и гънките на всякакви видове скали и пръст. Беше все едно че преминава през някакво огромно здание, че зърва неговите коридори и стаи, шахтите към въздухопроводи, блясъка на кованото сребро по стените; и докато вървеше, самото му тяло сякаш се превръщаше в тяло от земя, и познаваше нейните артерии, органи и мускули като свои. Тази сила му беше носила радост като момче. Никога не беше помислял да я използва. Беше си негова тайна.