— О, колко съм щастлив — въздъхна опиянен студентът, — това, за което вчера само мечтаех, днес получавам вече действително.
— А ще се ожениш ли за мене, когато станеш придворен съветник? — попита Вероника.
— Непременно! — отговори студентът Анселмус. В този миг вратата скръцна и директорът Паулман влезе с думите:
— Днес, драги ми господин Анселмус, няма така лесно да ви пусна. Най-напред ще бъдете така добър да се задоволите с една супа у нас, а след това Вероника ще направи чудесно кафе, което ще изпием заедно с регистратора Хеербранд — той е обещал да дойде.
— Ах, скъпи ми господин директор — отговори студентът Анселмус, — нима не знаете, че трябва да отида у архивариуса Линдхорст заради преписите!
— Погледнете, amice! — рече директорът Паулман, посочвайки му часовника си, който показваше дванайсет и половина. Студентът Анселмус видя, че е станало късно да отиде при архивариуса Линдхорст, и охотно се съгласи с предложението на директора, защото така щеше да вижда може би целия ден Вероника и сигурно щеше да получи някой скришен поглед, някое нежно ръкостискане, а може би да си открадне дори и някоя целувка. Дотам стигнаха вече желанията на студента Анселмус. И той се изпълваше с все по-голямо задоволство, колкото повече се убеждаваше, че скоро ще се освободи от всички фантастични бленувания, които вече действително заплашваха да го направят глупак и безумец. Регистраторът Хеербранд наистина пристигна след обяда и когато кафето беше изпито и здрачът вече настъпи, той потри радостно подсмихнат ръце и подхвърли, че носел нещо, което, смесено от хубавите ръце на Вероника и приведено в съответната форма, прономеровано и прошнуровано, така да се каже, щяло да се хареса на всички в тая хладничка октомврийска вечер.
— Хайде, вадете това тайнствено нещо, което сте ни донесли, любезни регистраторе — извика директорът Паулман.
Тогава регистраторът Хеербранд бръкна в дълбокия джоб на пардесюто си и извади най-напред една бутилка арак10, сетне няколко лимона и накрая захар. Не мина и половин час и върху масата вече дигаше пара един великолепен пунш. Вероника наля на всеки от питието и между приятелите се поведе оживен дружески разговор. Но щом алкохолът се качи в главата на Анселмус, пред очите му отново изплуваха картини от всичко невероятно и странно, което бе преживял напоследък… Той видя архивариуса Линдхорст в неговия пламтящ като фосфор халат от Дамаска, видя лазурносинята стая, златистите палми, дори отново почувства, че трябва да вярва в Серпентина, в душата му настана смут. Но Вероника му подаде нова чаша с пунш и поемайки я, той докосна ръката й. „Серпентина! Вероника!“ — въздъхна той в себе си. И се унесе в мечти.
— Странен старец е тоя архивариус Линдхорст, никой не може да го разбере. Хайде, за негово здраве, дайте да се чукнем, господин Анселмус!
Тогава студентът Анселмус се изтръгна от замечтаността си и като се чукна с регистратора Хеербранд, каза:
— То се дължи на това, уважаеми господин регистраторе, че архивариусът Линдхорст е всъщност един саламандър, който в гнева си опустоши градината на духовния княз Фосфорус, защото зелената змия му се изплъзна.
— Как, какво? — запита директорът Паулман.
— Да — продължи студентът Анселмус, — затова той трябва да бъде днес кралски архивариус и да се оправя в Дрезден с трите си дъщери. Те обаче са само три малки златни змийчета, които се припичат на слънце из бъзовите храсти и примамват като сирени младежите.
— Господин Анселмус, господин Анселмус — извика директорът Паулман, — с ума ли сте си? За Бога, какви ги приказвате все такива едни — ни врели, ни кипели?
— Прав е той — намеси се регистраторът Хеербранд, — този архивариус е един проклет саламандър, който вади такива искри от пръстите си, че може да ви прогори дупка на палтото като със запалена прахан. Да, да, прав си, приятелче Анселмус, и който каже противното, е мой враг!
При тези думи регистраторът Хеербранд така силно удари с юмрук по масата, че чашите издрънчаха.
— Регистраторе! Какво ви прихваща? — извика разсърден гимназиалният директор. — Господин студиозус, господин студиозус, какви ги забърквате пак?
— Ах! — рече студентът. — Вие сте чисто и просто един бухал, господин директоре, фризирате перуки!
— Как? Аз да съм бухал? Аз да съм фризьор? — изкрещя гневно директорът. — Господине, вие сте луд, да, луд!
— Но дъртата ще му стъпи на врата — извика регистраторът Хеербранд.
— Вярно, дъртата владее сили — прекъсна го студентът Анселмус, — макар че е от долен произход, защото нейният татко е само снопче перушина, а нейната майчица — нищо и никакво кръмно цвекло, но сили тя черпи главно от всевъзможни враждебни на хората твари — от всякакви отровни гадини, с които е заобиколена.