— Ах, сигурно папагалът ви го е… — започна крайно засрамен студентът, но млъкна, защото се сети, че навярно и появата на папагала е била измама на опиянените сетива.
— Ами че и аз бях в компанията ви — вметна архивариусът Линдхорст, — не ме ли видяхте? Но при лудориите, на които се бяхте отдали, без малко щях да пострадам, защото бях още в супника, когато регистраторът Хеербранд го грабна, за да го запокити към тавана, така че трябваше бързо да се скрия в лулата на гимназиалния директор. Е, довиждане, господин Анселмус! Продължавайте прилежно нататък, аз ще ви платя талера и за пропуснатия вчерашен ден, защото така съвестно ми работихте досега.
„Как може тоя архивариус да измисля такива налудничави неща“ — каза си студентът Анселмус и седна да преписва манускрипта, който архивариусът Линдхорст, както обикновено, му беше разгънал на масата. Но върху пергаментовия свитък сега той видя толкова много странно преплетени чертички и завъртулки, които така объркваха погледа, че не оставяха нито една точка, където очите да си починат, и на студента му се стори невъзможно да прерисува всичко това. Дори като поразгледа целия пергамент, той му заприлича на прошарен от странни жилки мрамор или по-скоро на покрит тук-там с лишеи камък. Въпреки това студентът Анселмус реши да се опита да направи каквото му бе възможно и потопи спокойно перото, но мастилото не искаше да тече. Той тръсна нетърпеливо писеца и — о, ужас! — една голяма капка падна върху разтворения оригинал. Съскайки и фучейки, от петното изскочи синя мълния и с гръм пресече стаята до самия таван. Гъст пушек нахлу откъм стените, листата на палмите зашумяха като при буря, святкащи базилиски11 се застрелкаха от тях към избухналия долу пожар, като раздухваха пламъците, така че огънят с пращене заобиколи Анселмус отвсякъде. Златистите стъбла на палмите се превърнаха в огромни змии, те заблъскаха с оглушително звънтене една о друга ужасните си глави и обвиха люспестите си тела около Анселмус.
— Безумецо! Понеси наказанието си за извършеното от теб дръзко кощунство! — прогърмя страшният глас на появилия се с корона на глава като ослепителен лъч сред пламъците саламандър и виещите се под него змии започнаха да бълват водопади от огън върху Анселмус. На него му се стори, че огнената стихия около тялото му се сгъстява и се превръща в леденостудена маса. И докато ръцете и краката му все повече се свиваха и вкочаняваха, той загуби съзнание. Когато дойде на себе си, не можеше вече нито да се мръдне, нито да се помести, чувстваше се заобиколен от нещо блестящо, о което веднага се сблъскваше, щом направеше опит да раздвижи, макар само ръката си. Ах! — той се намираше в добре запушено стъклено шише на полицата в библиотеката на архивариуса Линдхорст.
Десето бдение
С право мога да се съмнявам, благосклонни читателю, че ти някога си седял затворен в стъклено шише, освен ако някой ярък мъчителен сън не те е накарал да изпиташ това колкото фантастично, толкова и ужасно състояние. Ако случаят е такъв, ще почувстваш нещастието на горкия студент Анселмус твърде осезаемо. Но ако ти дори не си и сънувал подобно нещо, то представи си за миг по моя и на Анселмус молба, че се намираш в такъв кристален затвор… Ти си плътно обграден от ослепителен блясък, всички предмети около теб ти изглеждат осветени и обкръжени от лъчистите цветове на дъгата, всичко трепти, витае и кънти в неопределена светлина, плуваш неподвижен като в твърд, заледен етер, който така те смазва с тежестта си, че духът напразно опитва своята власт над мъртвото тяло. Неимоверно бреме все повече и повече притиска гърдите ти, всяко вдъхване все повече и повече изчерпва малкото въздух, който едва те облъхва в тясното пространство, пулсиращите ти жили се надуват до пръсване, пронизва те ужасен страх, всяка твоя фибра се гърчи разкривена в борба със смъртта. Съжали се, благосклонни читателю, над студента Анселмус, подложен на такива неописуеми мъки в своя стъклен затвор. Той имаше чувството, като че и смъртта не би могла да го избави, защото щом той се пробуди при изгрев-слънце от продължителния припадък, в който беше изпаднал от прекомерното си страдание, мъките му започнаха отново: не можеше да мръдне ни крак, ни ръка, мислите му се блъскаха в стъклените стени, оглушавайки го с дисхармоничен звън, и вместо словата, които съкровеният дух иначе му говореше, той чуваше в себе си само глухото бучене на безумието. Тогава в отчаянието си извика: