— Хайде, смело напред — за победата на саламандъра! — ехтеше гласът на архивариуса из цялата стая и хиляди светкавици обградиха в огнен кръг кряскащата старица. Със съскане и ръмжене котаракът и папагалът налитаха в яростна борба един срещу друг. Най-после папагалът събори със здравите си криле котарака на земята, сграбчи го с острите си нокти, така че в смъртния си ужас котаракът страшно измяука и изръмжа, а папагалът започна да кълве с кривия си клюн пламтящите му очи, докато от очните кухини не заблика огнена пяна.
Гъст пушек се издигна изпод халата, под който лежеше повалената вещица, нейното виене, нейният ужасен, пронизителен крясък се разнасяше надалече. Пушекът заедно с острата миризма постепенно намаляваше, архивариусът вдигна халата и под него се оказа само едно грозно кръмно цвекло.
— Уважаеми господин архивариус, нося ви победения неприятел — каза папагалът, като поднесе с човката си на архивариуса Линдхорст един черен косъм.
— Много добре, приятелю — отговори архивариусът, — тук лежи и победената ми неприятелка, бъдете така добър да се погрижите за останалото. Вие още днес ще получите като малък подарък шест кокосови ореха и нови очила, защото, както виждам, котаракът ви е строшил стъклата.
— Винаги на ваше разположение, дълбокоуважаеми приятелю и благодетелю! — отговори крайно доволен папагалът и като взе цвеклото с клюна си, отлетя с него през прозореца, който архивариусът Линдхорст беше отворил. Тогава архивариусът взе златната делва и високо извика:
— Серпентина, Серпентина!
И когато, така зарадван от гибелта на противната жена, която му беше докарала такова нещастие, студентът Анселмус вдигна очи към възвишения образ на архивариуса, видя, че той с неописуема нежност и достойнство бе спрял погледа си върху него.
— Анселмус — каза князът на духовете, — не ти, а една враждебна разрушителна сила, която се опитваше да се загнезди в тебе и да предизвика раздвоение в душата ти, беше виновна за твоето неверие… Но ти доказа своята преданост. Затова бъди свободен и щастлив.
Светкавица проряза Анселмус, чудният акорд на кристалните камбани прозвуча по-силно, по-мощно от всякога, всички фибри на студента потрепераха, а тризвучието ехтеше все по-мощно, докато стъклото, което обграждаше Анселмус, накрая се пръсна и той се хвърли в прегръдките на милата, прелестна Серпентина.
Единайсето бдение
— Но кажете ми, драги регистраторе, как можа този проклет пунш снощи така да ме удари в главата и да ни накара да вършим всевъзможни алотрии14?
Така заговори директорът Паулман, когато на другата сутрин влезе в стаята, чийто под беше покрит с натрошени чаши и парчета от супника, а по средата, разпаднала се на съставните си части, плаваше в локва пунш злополучната перука.
Когато студентът Анселмус изтича навън, директорът Паулман и регистраторът Хеербранд засноваха, клатушкайки се, из стаята, разкрещяха се като побеснели и току налитаха, блъскайки се глава с глава един срещу друг, а регистраторът в пълно изтощение се отпусна на канапето, опразнено вече от побягналата в спалнята си Вероника. Увил главата си със синя носна кърпа, регистраторът Хеербранд изглеждаше бледен и меланхоличен и само стенеше:
— Ах, драги директоре, не пуншът, който мамзел Вероника беше приготвила отлично, не той, а единствено проклетият студент е причина за цялата поразия. Не сте ли забелязали, че от сума време той вече е mente captus15? А не знаете ли, че лудостта е прилепчива? „Един луд подлудява мнозина“ — извинете, това е стара пословица. Особено когато е пийнал повечко, човек лесно изпада в лудост и впускайки се в екзерциции16, почва да подражава, като прави това, което показва смахнатият откъм десния фланг. А ще ми повярвате ли, директоре, на мен просто свят ми се вие, щом си спомня за сивия папагал.
— Ах, глупости! — прекъсна го директорът Паулман. — Това беше старият дребничък фамулус17 на архивариуса, заметнал се със сива пелерина, той търсеше студента Анселмус.
— Възможно е — рече регистраторът Хеербранд, — но трябва да ви призная, че се чувствам ужасно. През цялата нощ чувах бученето и свиренето на някакъв орган.