До края на седмицата никой от селяните не дошъл да търси отново помощ в къщата на вълшебника, но гърнето продължило да го уведомява за многото им злочестини. След няколко дни не само ревяло като магаре, стенело, разплисквало вода, подскачало и се покривяло с брадавици, ами и се давело и повръщало, плачело като пеленаче, виело като псе и плюело развалено сирене, прокиснало мляко и цяла напаст гладни плужеци.
Докато то било наоколо, вълшебникът не можел нито да спи, нито да се храни, ала гърнето отказвало да се махне, а мъжът не успявал да го накара да млъкне и да се успокои.
Накрая вълшебникът не издържал.
— Донесете ми всичките си неволи, всичките си злочестини и беди! — разпищял се той, като побягнал в нощта по селския път с гърнето, което заподскачало по петите му. — Насам! Елате да ви изцеря, елате да ви успокоя и утеша! У мен е гърнето на баща ми и ще направя така, че да ви е добре!
И докато тичал по улицата с гнусното гърне, което подрипвало до него, той запращал заклинания във всички посоки.
В една от къщите брадавиците на момиченцето изчезнали, докато то спяло, изгубената магарица била върната с призоваваща магия от обрасла с шипки далечна местност и кротко легнала в обора, болното пеленаче било топнато в отвара от росен и се събудило розово и здраво. Във всяка къща с болести и скръб вълшебникът правел всичко по силите си да помогне, а гърнето до него малко по малко спряло да стене и да повръща и станало тихо, лъскаво и чисто.
— Е, Гърне? — попитал по изгрев слънце треперещият от умора вълшебник.
Гърнето избълвало пантофчето, което вълшебникът бил хвърлил в него, и му позволило да го нахлузи на пиринчения крак. Двамата се отправили обратно към къщата на вълшебника — стъпките на гърнето вече не кънтели. От този ден нататък обаче вълшебникът помагал на селяните точно както преди това правел баща му — да не би гърнето да изуе пантофчето и пак да заподскача.
Един добър стар вълшебник решава да даде на коравосърдечния си син урок, като му покаже колко тежки са неволите на мъгълите наоколо. Съвестта на младия вълшебник се пробужда и тои се съгласява да прави магии, за да помага на съседите си не-магьосници. Човек би могъл да реши, че това е най-обикновена топлеща сърцето басня, но така само ще покаже, че е простодушен и лековерен. Промъгълска приказка, в която бащата мъгълофил е показан като по-добър в магиите от сина си мъгълофоб? Наистина е изумително, че изобщо има оцелели копия на първоначалната версия на приказката, които толкова често са били предавани на пламъците.
Бийдъл донякъде не е бил в крак с времето си в този призив за братска любов към мъгълите. В началото на петнайсети век гоненията на вещици и магьосници в цяла Европа набират сила. Мнозина в магьосническата общност смятат, и с основание, че да предложат да направят заклинание на болното прасе на съседа мъгъл е все едно по своя воля да съберат дървата за жертвената си клада1. „Нека мъгълите се оправят без нас!“ — е призивът от онова време, когато магьосниците се откъсват все повече и повече от своите събратя не-магьосници и така през 1689 г. въвеждат Указ за секретност и по своя воля минават в нелегалност.
Но децата са си деца и причудливото Подскачащо гърне пленява въображението им. Изходът е промъгълската поука да се премахне, но да се остави брадавичестото котле — така в средата на шестнайсети век сред семействата на магьосниците широко се разпространява друга версия на приказката. В променената история Подскачащото гърне опазва невинен вълшебник от неговите съседи, размахващи факли и вили, като ги прогонва от дома му, залавя ги и ги поглъща цели. В края на приказката, след като гърнето е излапало повечето съседи, вълшебникът получава от оцелелите селяни обещание да го оставят на мира да си прави магии. В замяна той нарежда на гърнето да върне погълнатите жертви и то послушно ги избълва поомачкани от дълбините си. И до ден-днешен някои деца на магьосници чуват от родителите си (предимно антимъгълски настроени) само променената версия на приказката и много се учудват, когато прочетат оригинала — ако това изобщо се случи някога.
Но както вече намекнах, промъгълските настроения във „Вълшебникът и Подскачащото гърне“ не са единствената причина приказката да си навлече гняв. Когато гоненията на вещици стават още по-ожесточени, магьосническите семейства започват да живеят двойствен живот и да правят магии за укриване, с които да предпазят и себе си, и близките си. През седемнайсети век всички те се отнасят с подозрение към всеки магьосник и вещица, предпочели да се побратимят с мъгълите, и дори ги смятат за врагове на общността. Сред многото възникнали през онзи период обиди, които се стоварват върху мъгълофилите (например цветисти епитети като окаляни, вонящи, тинести), е и обвинението, че магията им всъщност е много слаба или даже некачествена.
1
Вярно е, разбира се, че истинските вещици и магьосници, съвсем естествено знаят как да избегнат кладата, дръвника на палача и примката на бесилото (Вж. коментара ми за Лизет дьо Лапен в бележките към „Зайката Бабити и нейният кикотещ се пън“). Все пак има и смъртни случаи: преди да бъде хвърлен в тъмница, сър Николас де Мимси-Порпингтън (които приживе е придворен магьосник, а след смъртта си става дух бродник на кулата „Грифиндор“) остава без магическа пръчка, която му е отнета, и затова не успява да избегне с магия екзекуцията си, а семействата на магьосници често губят по-младите си представители, които не могат да овладеят собствената си магия, привличат вниманието на мъгълите, ловци на вещици и вълшебници, и стават уязвими.