Клемънс, могъщият воин с храброто сърце, ужасен и същевременно заинтересуван, замислено се взираше в труповете и така щеше да бъде дори след десет хиляди години.
Сам изкряка от уплаха и силно дръпна левия си глезен в трескаво усилие да се освободи от сграбчилата го ръка. Не успя и вдигна копието, за да промуши хваналия го мъж, после погледът му се втренчи в бледосините очи на Ерик Кървавата брадва. Животът бе нахлул за малко в тялото му. Очите му не гледаха вече изцъклено и кожата не беше толкова сиво-синя. Говореше слабо, но достатъчно високо да го чуят Сам и останалите наблизо.
— Слушай, изчадие на Локи9! Слушай! Няма да те пусна, докато не кажа каквото трябва! Боговете ме дариха със силата на ясновидец. Те искат възмездие за твоята измяна. Слушай! Знам, че под тази просмукана с кървища земя има желязо, чувствам го да тече по моите вени, а сивотата му прави кръвта ми гъста и хладна. Тук лежи желязо, достатъчно и предостатъчно за твоя голям бял кораб. И ти ще го изровиш, за да построиш дракар10, който ще съперничи на Одиновия. Ти, Клемънс Псето, ще бъдеш негов капитан и той ще плава нагоре по Реката повече мили, отколкото осемте крака на Слейпнир11 могат да изминат за ден. Ще пътуваш напред и назад, на север и на юг, на изток и на запад според посоката на Речната долина. И многократно ще обиколиш света. Но след построяването на кораба и отплаването му дните ти ще бъдат горчиви и изпълнени с мъка. И след години, след две поколения, както брояхме на Земята, след големи страдания и малки радости, когато помислиш, че най-сетне е наближил краят на това дълго, дълго пътешествие, отново ще ме откриеш! По-скоро аз ще те намеря и ще те убия. И ти никога няма да достигнеш изворите на Реката, нито ще щурмуваш портите на Валхала12!
Сам се почувства леден и крехък. Дори когато усети ръката да отслабва хватката си върху глезена му, не помръдна. Чу се предсмъртно хъркане, но той не се раздвижи, нито погледна надолу.
— Аз чакам! — отново тихо проговори Кървавата брадва.
Още веднъж изхърка протяжно и десницата му се отпусна. Сам се насили да отстъпи встрани, без да е сигурен дали няма да се разпадне на десетина парчета, после махна към фон Рихтхофен и произнесе:
— Суеверия! Никой не е в състояние да прозре бъдещето!
— Не мисля така. Да речем, че нещата са както ти вярваш — механични и автоматични, — тогава бъдещето е предопределено. Ако вече всичко е в завършен вид, защо пък завесата да не се открехне за минута, светлините да заблестят по тунела на времето и човек да погледне напред?
Сам не отговори. Фон Рихтхофен се разсмя, за да покаже, че се е пошегувал, и го тупна по рамото.
— Имам нужда от пиене — въздъхна Клемънс. — Много. — И добави: — Не бих заложил на тия суеверни щуротии.
Но вярваше, че онези умиращи очи бяха проникнали в идните години, беше започнал да вярва.
13
Флотата на крал Джон пристигна около час преди смрачаване. Сам Клемънс изпрати човек, който да му съобщи, че той иска да обсъди с него възможностите за съдружие. Монархът, винаги изпълнен с желание да поприказва с някого, преди да му забие ножа в гърба се съгласи да преговарят. Докато Сам стоеше близо до водата, Джон Безземни се облягаше на парапета на своята галера. Американецът, разтопил ужаса си с дузина чаши уиски, описа положението и заговори разпалено за построяването на големия кораб, в случай че се осигури желязото.
Джон беше нисък и мургав, с много широки рамене, жълтеникавокафява коса и сини очи. Често се усмихваше и използваше английски с не чак толкова особен акцент, че да не бъде лесно разбран. Преди да дойде в тази земя, бе прекарал десет години сред хора от щата Вирджиния, живели през втората половина на осемнадесети век. С вродената си дарба към езиците той бе освободил речта си от повечето шаблони, присъщи на английския и нормандския френски от дванадесетото столетие.
Разбираше добре колко изгодно би се оказало да събере силите си с Клемънс срещу фон Радовиц и несъмнено имаше едно наум какво да прави, щом се отърват от него, но слезе на брега да се закълне във вечно приятелство и съдружие. Подробностите на договора се уточниха след няколко питиета и крал Джон уреди да пуснат Джо Милър от клетката на флагманския кораб.
Сам не ронеше сълзи с лекота, ала когато видя титантропа, няколко се стекоха по бузите му. Джо плачеше като ходеща Ниагара и едва не смачка ребрата на Клемънс в прегръдката си.
Малко по-късно фон Рихтхофен забеляза:
— С Кървавата брадва поне знаеше положението си. Направи лоша замяна.