— Бъди проклет заедно със себеподобните си! — извика Сам. — Защо не оставихте нещата такива, каквито си бяха на Земята? Притежавахме покоя на вечната смърт, бяхме лишени от болки и скърби, без несвършващо бъхтене и душевни терзания. И всичко това беше зад нас. Бяхме свободни, захвърлили плътските окови. Обаче вие отново ни дадохте оковите и така ги нагласихте, че дори да не можем да се самоубиваме. Смъртта стана недосегаема за нас. Все едно, че завинаги ни пратихте в ада!
— Не е толкова зле — каза Етичният. — Повечето от вас се чувстват по-добре, отколкото някога са били. Или поне толкова добре. Сакатите, слепите, уродливите, болните и гладните са здрави и млади. Нямате нужда с пот на челата да изкарвате всекидневната си прехрана или да се тревожите за нея, а мнозина тук се хранят доста по-прилично, отколкото на Земята. Но в по-общ смисъл аз съм съгласен с тебе. С възкресяването ви беше извършено престъпление, най-голямото досега. Така че…
— Искам си моята Ливи! — развика се Сам. — Искам си дъщерите! След като съм разделен с тях, все едно, че са мъртви. Те също са разделени завинаги една от друга, а бих предпочел да са умрели! Поне през цялото време няма да се измъчвам, че могат да страдат, че са попаднали в ужасна беда! Как да узная, че не ги насилват, пребиват или изтезават? На тази планета има толкова зло! И би трябвало да има, щом като тук се намира някогашното население на Земята!
— Бих могъл да помогна, въпреки че е възможно да минат години, докато ги открия. Няма да обяснявам средствата си, защото са твърде сложни, но трябва да замина, преди да е спрял дъждът.
Сам стана, протегна ръце и тръгна към него. Етичният нареди:
— Спри! Вече ме докосна!
Клемънс замря.
— Би ли намерил Ливи заради мен? И моите момичета?
— Ще го направя, имаш думата ми. Само… само че, ако за това са ми необходими години? Да предположим, че дотогава си построил кораба и че в действителност вече си на милиони мили нагоре по Реката. И изведнъж аз ти казвам, че съм намерил жена ти, обаче тя живее на три милиона мили надолу по течението? Мога да те известя къде е, но твърдо не мога да я пренеса, ще трябва сам да си я вземеш. Какво ще предприемеш ти? Ще тръгнеш обратно или ще прекараш двадесет години, за да се върнеш по изминатия път? А твоят екипаж ще ти позволи ли? Съмнявам се. Освен това, даже и да го сториш, не е сигурно, че жена ти ще остане там. Възможно е да бъде убита и пренесена другаде, дори на още по-недостъпно за тебе място.
— Проклет да си! — изрева американецът.
— И, разбира се — не спираше Етичният, — хората се променят. Когато я намериш, може и да не я харесаш.
— Ще те убия! — крещеше Сам. — Господ ми е…
Бамбуковата рогозка се вдигна. За миг Непознатият се открои — сякаш сянка на забулен прилеп, с подобие на купол, покриващ главата му. Сам сви юмруци и се насили да застане като леден блок, очакващ да се разтопи гневът му. После закрачи напред-назад, накрая захвърли пурата. Вкусът й стана горчив, даже въздухът, който вдишваше, дереше гърлото му.
— Проклети да са! Проклет да е и той! Ще построя кораба, ще се добера до Северния полюс и ще науча какво става тук! И ще го убия! Всичките ще ги избия!
Дъждът спря, някъде надалече се чуха викове. Сам излезе, обезпокоен, че може да са заловили Непознатия, макар и да не му се струваше вероятно. И осъзна, че неговият кораб беше по-важен от всичко останало, че не иска да се случи нищо, което да попречи на построяването му, дори и ако му се удаде възможност незабавно да си отмъсти на Етичния. Налагаше се това да остане за по-нататък.
По равнината се движеха факли. Скоро носещите ги хора се озоваха близо до него и той различи чертите на няколко стражи и на фон Рихтхофен. Заедно с тях вървяха и трима непознати.
По телата им безформено падаха широки кърпи, скрепени с магнитни закопчалки. Физиономията на най-дребния се засенчваше от качулка. Най-високият от тях беше мъж с дълго, слабо мургаво лице и грамаден орлов нос.
— Класирате се втори в състезанието — каза му Сам. — В колибата ми има един, чийто нос ви бие с цяла дължина.
— Nom d’un con! Va te faire foutre!14 — изрече високият. — Задължително ли е винаги да ме оскърбяват, където и да отида? Такова ли гостоприемство предлагате на странниците? Нима пропътувах десет хиляди левги в невероятно сурови условия, за да намеря човека, който може отново да сложи добро оръжие в ръцете ми, а той да ме дръпне за носа с думи? Знай, невеж и нагъл простако, че Савиниен Сирано Втори дьо Бержерак не обръща и другата буза. Ако незабавно най-искрено не се извиниш и ако не умоляваш с езика на ангел, ще те пробода със същия този нос, на който се присмиваш!