В сравнение с неговите рамене тези на Ерик Кървавата брадва приличаха на соленки. Пред себе си тласкаше голямо шкембе — като балон, стремящ се да отлети от тялото, към което бе прикован. Удълженото туловище караше ръцете и краката му да изглеждат привидно къси. Тазобедрените му стави се издигаха наравно с брадичката на Сам Клемънс, а ръцете му можеха да го държат (и бяха го правили) прав във въздуха около час, без да потрепнат.
Той не носеше дрехи, а и не би имал нужда да угоди на свенливостта си, каквото чувство не познаваше, преди Хомо сапиенс да го научи на това. По тялото му вследствие на потта бяха полепнали дълги, ръждиви на цвят кичури, по-гъсти от косата на човек, но не и от козината на шимпанзе. Кожата под тези косми беше розова като на рус северняк.
Джо прокара длан с големината на енциклопедичен речник през вълнистата си коса — отметната назад и започваща на инч над очите. Прозявката му откри грамадни, наглед човешки зъби.
— Шпях ши — затътна той, — шънувах Жемята и клравултитменгбабафвинг, вие му викате мамут. И онежи штари добри времена.
Той се затътри напред, но изведнъж замръзна.
— Шам! Какво е штанало! Ти кървиш! Виждаш ми ше болен!
Крал Ерик призоваваше с ревове своите телохранители и отстъпваше по-надалече от титантропа.
— Приятелят ти полудя! Привидяла му се неговата Ливи — за хиляден път — и ме нападна, защото не исках да го закарам на брега. Джо, кълна се в ташаците на Тор! Знаеш колко пъти си мислеше, че е видял онази жена и колко пъти спирахме, но винаги излизаше, че мацката по нещо приличала на неговата, но не е тя! И сега му казах „не“! Дори да беше съпругата му, пак това щях да кажа! Така щяхме да си пъхнем главите право във вълчата паст!
Ерик приклекна с вдигнато оръжие, готов да замахне срещу гиганта. От средната палуба долитаха крясъци, едър червенокос мъжага с кремъчна брадва в ръка се изкачи тичешком по стълбата. Кормчията с жест му нареди да се махне. Щом видя колко вбесен е Джо Милър, червенокосият охотно се подчини.
— Какво ще кажеш, Шам? — попита Милър. — Да го ражкъшам ли на парчета?
Клемънс стисна главата си с длани и отвърна:
— Не. Предполагам, че е прав. Всъщност не зная дали тя бе Ливи. Вероятно е някоя немска домакиня. Не зная! — Той изстена. — Не зная! Може и тя да беше!
Отекнаха тръби от рибешка кост, загърмя грамадният барабан на средната палуба. Сам Клемънс рече:
— Забрави случая, Джо, поне докато се измъкнем през протока… ако въобще се измъкнем! Щом искаме да оцелеем, трябва да се бием заедно с тях. После…
— Вше кажваш „пошле“, Шам, ама никога не идва туй „пошле“. Жащо?
— Ако и това не проумяваш, ти си тъп колкото изглеждаш! — отсече Клемънс.
Очите на Милър блеснаха в сълзи, издутите му бузи се овлажниха.
— Вшеки път като ше уплашиш, шамо ме наричаш тъпак. Жащо ши го ишкарваш на мене? Жащо не на хората, от които ти ше шмръжват лайната? Жащо не на Кървавата брадва?
— Моля те да ме извиниш, Джо. От устите на младенците и на човекоподобните… Въобще не си тъп, ами си доста проницателен. Забрави го, Джо. Съжалявам.
Кървавата брадва наперено пристъпи към тях, но внимаваше да не се доближава излишно до титантропа. Сетне ухилен завъртя брадвата си.
— Скоро ще има сблъсък на метал! — засмя се той. — Какви ги дрънкам? Битката вече е сблъсък на камък и дърво, ако не броим моята звездосияйна брадва, разбира се! Ала какво значение има? През тези шест мирни месеца се уморих. Нужни са ми бойните викове, съсъкът на прелитащо копие, вливането на моята остра стомана в плътта, шуртящата кръв. Ставам нетърпелив като затворен жребец, подушил разгонена кобила. Ще се съвкупя със Смъртта.
— Бивол! — кимна Джо Милър. — Ти ши не по-добре от Шам, по швой ши начин. И ти ше штрахуваш, но ше прикриваш ш голямата ши ушта.
— Не разбирам твоята саката реч — присмя се Кървавата брадва. — Маймуните не бива да се мъчат с човешкото слово.
— Много добре ме ражбираш.
— Стига приказки, Джо — помоли Сам Клемънс.
Той изви погледа си към Реката. На две мили напред равнините от двете страни се стесняваха с настъплението на планините навътре, образуващи проток, не по-широк от четвърт миля. Водата кипеше в подножието на скалите, високи може би три хиляди фута. По върховете им проблясваха непознати предмети.