И чуваше нейния смях, онзи прекрасен смях. Това той понасяше най-тежко.
Сам се дръпна и погледна през предните илюминатори. Стоеше до дъбовия цокъл и щурвала с големи спици на речния кораб, който сам изработи. Тази стая беше „рубката“, а двете зад нея образуваха „тексаса“ — палубната надстройка с офицерската каюткомпания. Цялото здание бе построено на най-близкия до равнината склон. Издигаше се върху тридесетфутови кокили, в него се влизаше по стълба откъм десния борд или през люк направо от хълма, откъм задното помещение на „тексаса“. Върху рубката беше поставена голяма камбана, единствената метална камбана в този свят, доколкото му бе известно. Щом водният часовник в ъгъла покажеше шест часа, той щеше да удари нейното чукало. И тъмната долина бавно щеше да се оживи.
16
Мъглата все още се стелеше по Реката и крайбрежната ивица, но той вече различаваше грамадните тумбести гъби на грааловите камъни — на миля и половина надолу по склона на равнината, близо до водата. Скоро видя как от мъглите изплува лодка, смалена до размера на играчка поради разстоянието. От нея изскочиха две фигурки, издърпаха еднодръвката на брега и после изтичаха надясно. Светещото небе беше достатъчно, за да ги съзре, след това те се изгубиха от погледа му между сградите. Заобиколиха двуетажната работилница за керамика и запрашиха право към хълмовете. Вече не ги виждаше, но му се стори, че се насочиха към двореца на Джон Плантадженет, построен от дървесни трупи.
Ето колко струваше системата от часови на Пароландо. На всяка четвърт миля по Реката имаше колиба за стражите, издигната на тридесетфутови подпори, с по четирима души на пост. Ако зърнеха нещо подозрително, те трябваше да ударят тъпаните, да надуят роговете и да запалят факлите.
Нима двамата мъже се бяха промъкнали през мъглата, за да занесат новини на крал Джон, бившия крал на Англия Джон?
След петнадесет минути Сам забеляза силует, който тичаше през сенките, и окачената на въже точно до входа камбанка звънна. Погледна през един илюминатор на десния борд и зърна бяло лице да се вдига към него. Беше собственият му шпионин — Уилям Гревъл, прочут търговец на вълна, гражданин на Лондон, умрял през 1401-во лето Господне. Тук нямаше овце, всъщност освен хората по Реката липсваха всякакви бозайници. Но бившият търговец прояви големи дарби в шпионажа, стоеше буден по цяла нощ и с удоволствие душеше наоколо.
Клемънс му махна. Оня изтича по стълбата и влезе, след като му свалиха резето на дебелата дъбова врата.
Сам каза на есперанто:
— Saluton, leutenanto Grevel. Kio estas?16
— Bonan matenon, Estro. Ciu grasa fripono, Rego Iohano, estas jus akceptita duo spionoj.17
Нито шефът, нито сътрудникът му можеха да разбират английския на другия, но добре се спогаждаха на есперанто освен в някои редки случаи.
Сам се ухили. Бил Гревъл пропълзял по клона на желязното дърво точно над главата на часовоя и се спуснал по въже върху ръба на покрива на двуетажната постройка. Минал през спалнята, където лежали три потънали в сън жени, и се добрал до горната площадка на стълбата. Джон и неговите шпиони — италианец от двадесети век и унгарец от шести — седели около маса под Гревъл. Двамата докладвали резултатите от пътуването си нагоре по Реката. Джон побеснял и от своята гледна точка имал всички основания за това.
Когато изслуша съобщението на лейтенанта, Сам също побесня.
— Опитал се е да убие Артур от Нови Бретан? Какво иска да направи този човек, да ни съсипе ли?
Той закрачи из стаята, спря, запали голяма пура и продължи да се разхожда. Отново се спря и после покани Гревъл да хапне малко сирене и да си налее вино в чашата.
Една от ироничните прояви на Случайността или може би на Етичните, защото кой знае кои от нещата нагласяха те, беше, че Джон, крал на Англия, и племенникът му, най-подло убит от него, се намираха на тридесет и две мили един от друг. Артур, принц на Бретан на мъртвата Земя, бе организирал хората около себе си в държава, наречена Нови Бретан. В дългата й десет мили територия, над която властваше, имаше твърде малко бретонци от старото време, но това нямаше значение.
Минаха осем месеца, преди принцът да открие, че собственият му чичо му е съсед. Бе пътувал инкогнито до Пароландо, за да се увери с очите си в самоличността на чичото, който някога прерязал гърлото му и сетне пуснал трупа с вързани за него тежести в Сена. Артур искаше да залови краля и после да поддържа живота му колкото може по-дълго, подлагайки го на изтънчени изтезания. Убийството на Джон само щеше завинаги да попречи на отмъщението. Още на другия ден, отдалечен на хиляди мили, мъртвият подлец би възкръснал някъде по Реката.