Сам изпъшка. Кралят се изплю на пода. Американецът се озъби.
— Merdo, Iohano19! Дори един Плантадженет не може да храчи по моя под! Използвай плювалника или се махай!
Крал Джон се наежи и Сам се насили да потисне гнева и отчаянието. Моментът не беше подходящ за сблъсък. Суетният монарх никога не би отстъпил по въпроса за плюенето, който всъщност беше дреболия.
Клемънс махна с ръка примирено и каза:
— Хайде, забрави за това! Плюй колкото си щеш! — Но не се удържа и добави: — Разбира се, стига и аз да имам същата привилегия в твоя дом.
Джон изръмжа и пъхна в устата си парче шоколад. Говореше с мърморещ и стържещ глас, който трябваше да покаже, че и той силно е разгневен, обаче си налага самообладание с големи усилия.
— Този сарацин Хакинг получава твърде много. Аз смятам, че достатъчно дълго целувахме черната му муцуна. Неговите искания забавиха построяването на нашия речен съд…
— Кораб, Джон — уточни Сам. — Кораб е, а не съд.
— Кораб-мораб. Казвам ви — да завладеем Соул Сити, да посечем жителите му и да сложим ръка на минералите. Тогава ще успеем да произвеждаме алуминий на самото място. Всъщност дори бихме могли там да построим кораба. И за да сме сигурни, че никой няма да ни се меси, би трябвало да завоюваме всички държави между нас и Соул Сити.
Лудият за власт Джон.
Обаче Сам беше склонен да мисли, че поне веднъж той е прав. След около месец Пароландо щеше да разполага с оръжията, които биха направили осъществимо предложението на Джон. Само че Публия бе дружеска страна и не искаше прекалено скъпо, а Тайфонуйо, макар и да настояваше за много повече, бе позволила да изсекат до голо дърветата й. Все пак беше възможно и двете държави да кроят планове за производство на оръжия от никела и желязото, получено срещу тяхната дървесина, с които да нападнат Пароландо.
Диваците оттатък Реката вероятно замисляха същото.
— Не съм свършил — рече фон Рихтхофен. — Хакинг предяви исканията си за размяна на граждани — човек срещу човек. Но няма да сключи никакво споразумение, ако не пратим някой черен да преговаря с него. Каза, че бил обиден от мисията ми, понеже съм бил пруски юнкер, заслужаващ ритник по задника. Ех, щял да погледне през пръсти на това, защото не сме знаели какво правим, стига следващия път да му изпратим член на Съвета. Който да е негър.
Пурата едва не падна от устата на Сам.
— Но ние нямаме черен съветник!
— Точно така. Хакинг казва, че най-добре било да изберем някой.
Джон прокара и двете си ръце през своята дълга до раменете кафеникава коса, после стана. Под миглите с цвят на лъвска грива бледосините му очи мятаха мълнии.
— Този сарацин си въобразява, че може да ни нарежда как да решаваме вътрешните си дела. Аз съм за война!
— Скъпи Йохано, само минутка — вметна Клемънс. — Имаш сериозна причина да побеснееш, както казал старият фермер, когато паднал в клозетната дупка, но истината е, че сме в състояние доста добре да се браним… ама не можем да нахлуем и окупираме която и да е голяма територия.
— Да окупираме ли? — възкликна Джон. — Ще изколим половината и ще оковем другата половина!
— Светът се е променил много след твоята смърт, Джон… ъ-ъ, Ваше величество. Всеизвестно е, че съществуват и по-фини форми на заробване освен откритата, но не искам да се впускам в спор за определяне на понятията. Няма полза от врявата, както рекла лисицата на кокошките. Просто временно назначаваме още един съветник. И го изпращаме при Хакинг.
— В Магна Харта не съществува клауза за временно назначен съветник — напомни Лотар.
— Можем да променим Хартата — предложи Сам.
— За това е необходимо гласуването на всички.
Джон изпръхтя погнусата си. Той и Сам Клемънс бяха се сблъсквали в твърде многобройни разпалени спорове относно човешките права.
— Има и още нещо — кимна Лотар, все така усмихнат, но в гласа му се долавяше раздразнение. — Хакинг пита дали на Файърбрас ще бъде позволено да ни посети и да поразгледа наоколо. Файърбрас прояви особен интерес към нашия самолет.