Пуританското възпитание на Ливи не я бе съсипало. На Земята се научи да пие и да харесва бирата, дори бе пушила няколко пъти и загуби вярата си или поне имаше силни съмнения за нея. Тя даже понасяше неспирните му псувни и си отпускаше душата с един-два пиперливи израза, ако момичетата не бяха наоколо да чуят. В обвиненията, че е цензурирала книгите му и така ги е осакатила, нямаше нищо вярно. Той сам вършеше почти цялата цензорска работа.
Да, Ливи винаги беше проявявала приспособимост. Прекалена. Сега, след двадесетгодишна раздяла с него, се бе влюбила в Сирано дьо Бержерак. И Сам смутено долавяше, че този див французин е докоснал в нея нещо, което и Клемънс би могъл да пробуди, ако не беше толкова сдържан. Но след всички дълги години на Реката и поетите количества дъвка за мечти и той се отърси от повечето задръжки.
Доста късно.
Освен, ако Сирано изчезнеше от сцената…
— Здравей, Сам — каза тя на английски. — Как си в този прекрасен ден?
— Тук всеки ден е прекрасен — отвърна. — Дори не можещ да побъбриш за времето, какво остава пък нещо да направиш с него!
Тя имаше хубав смях.
— Ела с мен до грааловия камък. Почти стана време за обяд.
Постоянно се заклеваше да не я доближава, защото твърде силно го болеше. И винаги се възползваше и от най-нищожната възможност да я доближи колкото можеше.
— Как е Сирано? — попита той.
— О, много е щастлив, защото най-сетне ще се сдобие с рапира. Оръжейникът Билдрън му обещал една от първите — след твоята и другите за съветниците, разбира се. На Сирано му е трябвало толкова време да се примири с факта, че никога няма да държи в ръката си сабя от метал. После чу за метеорита и дойде тук — а сега най-големият фехтувач в света ще има шанс да докаже на всички, че неговата слава не е лъжа, както разправят някои.
— Е, хайде, Ливи, не съм казвал, че хората са лъгали за славата му. Казах, че може да са преувеличавали. Не вярвам в онази история как удържал сам срещу двеста противници.
— Сражението при Порт дьо Нел е самата истина! И не са били двеста! Точно ти раздуваш историята, Сам, както винаги си правил. Те били тълпа наемни бандити, може да са наброявали стотина, а може и да не са. Но даже да са били само двадесет и петима, факт е, че Сирано ги е нападнал сам, за да спаси своя приятел шевалие Дьо Линиер. Убил двама, ранил седем и прогонил останалите. Това е святата истина!
— Не искам да се впускам в препирни за достойнствата на твоя мъж — каза той. — Или за каквото и да било. Нека просто си поговорим, както едно време… преди да се разболееш.
Тя спря. Лицето й помрачня.
— Сам, винаги съм знаела, че негодуваше заради моята болест.
— Не, не беше така — отрече Клемънс. — Мисля, че съм се чувствал виновен за болестта ти, сякаш аз съм я причинил. Но никога не съм те мразил заради нея. Ако съм мразил някого, мразил съм себе си.
— Казах, че негодуваше и го демонстрираше по най-различни начини. О, може и да си мислил, че винаги си бил благороден, мил и любящ — и да, беше през повечето време, наистина. Но достатъчно често гледаше, говореше, мърмореше, ръкомахаше… как да ти го опиша точно? Не мога, обаче знаех, че ми се гневиш и понякога се отвращаваш от мен, защото просто бях болна.
— Не е вярно! — извика той толкова силно, че неколцина се загледаха в тях.
— Защо да спорим? Дали е било така или не, вече няма значение. Тогава те обичах, сега също по някакъв начин. Но не както преди.
Клемънс мълчеше до края на разходката през равнината до голямата гъба на грааловия камък, а пурата имаше вкус на най-долнопробен боклук.
Сирано не беше там, той ръководеше строежа на част от стената, която след време щеше да пази речния бряг. Сам остана доволен. Достатъчно трудно му бе да се среща с Ливи насаме, ала когато тя беше с французина, мислите му ставаха непоносими.
Разделиха се мълчаливо.
При него дойде красива жена с чудесен меден цвят на косата и той успя за малко да се освободи от чувствата си към Ливи. Казваше се Гуенафра и бе умряла на около седемгодишна възраст в страна, превърнала се по-късно в Корнуол21, по времето, когато финикийците отишли там да разработват рудници. Възкръснала между хора, всред които никой не използвал нейния древен келтски, и била осиновена от група, говореща английски. Според описанието й един от членовете й бил сър Ричард Франсис Бъртън, когото Сам като че ли беше видял на брега преди падането на метеорита. Бъртън и приятелите му построили малък платноход и потеглили към изворите на Реката — както би могло да се очаква от човек, прекарал половината си живот в проучване на необятните простори на Африка и другите континенти. На Земята Бъртън бе дирил изворите на Нил, а вместо тях открил езерото Танганайка. Но в този свят той отново потърсил началото на река — най-великата от всички, — без да се стряска от възможността тя да е дълга десет или дори двадесет милиона мили.