Коля се блъскаше в прозрачната врата като муха в стъкло. Ето я стълбата за втория етаж, съвсем близко, а след нея — кабината на времето, вратата към миналото.
Всеки момент ще изскочат преследвачите. Отчаян, Коля затича покрай стената с надеждата да намери някакъв резервен изход, който са забравили да затворят.
Още не беше се скрил, когато пред Института на времето се показаха пиратите. Отдалече бяха видели, че Коля наближава сградата, и бяха решили, че той вече е вътре. Скрит зад ъгъла, Коля видя как те се спряха пред входа. Беше започнало да се стъмва и мястото, където се беше скрил, бе потънало в дебела синя сянка. Изведнъж го овладя надеждата, че пиратите ще потропат-потропат на вратата и след това ще си отидат. Или някой ще мине наблизо и ще ги подплаши.
Но не е толкова лесно да измамиш пирати. Те веднага разбраха, че прозрачната преграда не отстъпва пред ударите им, и се досетиха, че момчето, което гонеха, не би могло да влезе там, щом няма електронен ключ. Разделиха се и тръгнаха в различни посоки около сградата.
Дебелият мина на една крачка от Коля, който лежеше в тревата, и ако самият той не пъшкаше толкова шумно, сигурно би чул колко силно тупти сърцето на момчето. На ъгъла срещна съучастника си и двамата започнаха да се съвещават. До Коля достигнаха приглушени гласове:
— Шпппш-грххх-вппр.
— Гппрр-кхж-дппнр.
Той не разбираше пиратски език и, скрит, следеше какво ще правят. А пиратите решиха, че Коля по някакъв начин е влязъл вътре.
Дебелият извади от мантията си нещо лъскаво, което Коля в автобуса помисли за пистолет. Слабият отстъпи няколко крачки назад. Дебелият се прицели в затворения прозорец на първия етаж и блестящ лъч се вряза в стъклото. Това стъкло не можеше да се счупи с юмрук или с камък, но нали никой при строежа на Института на времето не би предположил, че спрямо него ще бъде използуван космически бластер.
Коля чу как стъклото засъска и разтопени ручейчета, червени на вечерната светлина, потекоха по кораловата стена, като се втвърдяваха.
Пиратите стояха, чакаха корала да изстине, за да не се изгорят.
След това слабият хвърли на перваза небесносинята пелерина, а дебелият започна да се прозира през тясното прозорче. След минута навън стърчаха само краката му в обувки с извити отпред муцуни. Чу се как дебелият тежко пльосна и после настъпи тишина.
Слабият попита:
— Пхрфшк?
Отвътре се чу:
— Фртт-трттф.
Слабият се дръпна от прозореца и побърза да отиде зад ъгъла да пази входа, да не би Коля да излезе оттам.
За Коля най-добре беше да си полежи във високата трева, докато дебелият не се върне и бандитите не отидат да си търсят щастието другаде. Но сега момчето само за едно мислеше: по-скоро да стигне до кабината на времето и — в къщи, в къщи, в къщи…
Като преброи до петдесет, той се изправи и притича до прозореца. Шишкото можеше да се е скрил там и да чака. Затова Коля отначало клекна под прозореца, ослуша се и след като не чу нищо, се надигна и погледна вътре. Стаята беше празна, покрай стените имаше роботи-чистачи. Вратата за коридора беше отворена. Коля се повдигна на ръце. Долната част на прозореца му стигаше до брадичката и той не успя отведнъж да се вмъкне вътре: уморените му крака се пързаляха по кораловата стена, ръцете му бяха меки като памук. Изведнъж зад него се чу тънък глас:
— А, падна ли ми!
И Коля разбра, че всичко е загубено. Слабият бандит бе чул, че някой се катери, и бе побързал да дойде. И тогава се случи чудо на чудесата: краката му намериха някаква издатина в стената, ръцете като стоманени издигнаха тялото нагоре и момчето за миг се преметна през перваза. Бандитът обаче успя да го хване за единия крак и го задърпа към себе си. Коля го ритна, и то така силно, че обувката му остана в ръката на бандита, а Коля падна на пода в стаята.
Веднага скочи и като придържаше чантата с миелефона, хукна да излиза от стаята. Бандитът крещеше нещо и се катереше след него.
Коля тичаше по коридора и търсеше стълбата за нагоре. Ето я и нея. Изкачи се бързо по нея и влетя в залата, насред която стоеше дебелият, ослушвайки, се в шума.
— Стой! — изкрещя той, като видя Коля.
Но момчето вече беше изскочило на стълбището и се бе качило един етаж по-нагоре — едва тук му мина кризата, — слезе отново надолу по друга стълба и видя при открехната врата, до която блестяха петте копейки. Нали така беше отбелязал вратата, за да не се обърка на връщане.
Той влетя в залата, затръшна вратата след себе и се промъкна между приборите и инструментите в задната стая — в същата, като на съседа им Николай Николаевич. Кабината беше като спасителна лодка по време на буря.