Ослуша се. Навън нищо не се чуваше. Може би преследвачите му загубиха следите?
Той пое дълбоко въздух и влезе в будката.
Същото табло, както и в оная, която беше от неговото време. Само надписите под лостовете бяха други. Там, в миналото: „Междинна спирка“ и „Крайна спирка“. Тук: „Начална спирка“ и „Крайна спирка“.
Коля включи системата и с удоволствие чу познатото бръмчене. Машината работеше.
Сега трябваше да натисне лоста „Вкл“. А след това? Сигурно „Начална спирка“. Само да го пренесат в неговото време, а не някъде при Пушкин или при бронтозаврите!
Ръката му замръзна над пулта.
Той чу как някой отваря вратата на стаята.
Натисна копчето „Начална спирка“ и обърна лостчето „Пуск“.
И веднага започна да потъва в безкрайността, в нищото, където няма нито начало, нито край, ни горе, ни долу — само въртяща пустота.
Коля се носеше през времето.
Втора част
Трите „К“
Глава I
Тя не помни
Младият, но дебел и мустакат дежурен лекар Алик Борисович беше най-веселият човек в болницата. Сякаш хората постъпваха в болницата за развлечение. Е, и, разбира се, за да чуят как Алик хванал щука в Дон или как имитира славей.
Този ден дойде в отделението следобед и престорено тъжно каза:
— Как ще преживея раздялата с вас? Какво ще правя тук?
Юлия Грибкова рече:
— По-скоро ме изписвайте. Че имаме екскурзия.
Алиса, чиято фамилия никой не знаеше, си премълча, като че ли тези думи не я засягаха.
— Как е някогашният ти апендикс? — Алик Борисович попита Юлия.
— Сутринта малко ме боля — отговори момичето.
— Нали ти обещах, че след седмица ще забравяш всичко.
Юлия искаше да му отговори, че на него сигурно никога не са му изрязвали апендикса и той не знае какво значи точа, но нямаше желание да споря:
— Ти как си, Алиса бащинска? — попита Алик.
— Добре.
— Нещо ново ще ни разкажеш ли?
— Не.
Юлия гледаше Алиса и я съжаляваше. Случва се да не му провърви на човек. Преди няколко дни Алиса претичала през улицата и налетяла на тролейбус. Ударила си главата и получила сътресение на мозъка. Но това не бе най-лошото. Когато я докарали в болницата, се оказало, че е забравила абсолютно всичко. Алик Борисович каза, че тази болест се нарича „амнезия“ и в повечето случаи се лекува. Ама представете си: да забравиш фамилното си име, къде живееш, къде учиш, да забравиш дори кои са родителите ти! И което е най-чудно — в момента на катастрофата Алиса била с шорти, яке и пантофки. Не носела в себе си нищо — нито някакъв документ, пари, нищо. А майката на Юлка, Наташа, разказа, че следователят от милицията, който вчера идвал да разпитва Алиса (не може човек да изчезне незабелязано), е заявил в коридора на завеждащ отделението, че милицията е разпитала живеещите във всички околни къщи до мястото, където Алиса се блъснала в тролейбуса, но никой нищо не знаел. И нито един родител не е звънял в милицията или в болницата да търси дъщеря си. „Ние — казал следователят на завеждащата — вече изпратихме снимката й в домовете за деца и писахме и в други градове.“ Стана така, че Алиса хем изчезнала, хем не е, и тук се криеше загадката. Юлия помисли, че ако тя беше изчезнала, макар и за един ден, майка й и баба й щяха да преобърнат цяла Москва наопаки.
А на вид Алиса беше най-обикновено дванадесетгодишно момиче, със светла, късо подстригана коса, сини ечи, дълги крака — всичко, както у всички хора, даже имаше лек тен, макар че през април беше още рано за слънчеви бани.
Юлка знаеше още една тайна за Алиса, но не я каза никому. Макар че още не й бяха разрешили да става, снощи Алиса се опита да избяга от болницата. Когато всичко утихна, тя тихичко стана от леглото и по пижама тръгна към вратата. В стаята бяха двете с Юлия — третото момиче оня ден го бяха изписали. Юлия още не беше заспала. Тя я попита:
— Къде отиваш, Алиса?
— Сега ще се върна.
Но Юлия почувствува, че нещо не е в ред, и каза:
— Но на теб ти е забранено да ставаш.
— Аз ще се върна — отговори Алиса.
— Слушай — каза Юлия, която се отличаваше с проницателност. — Ако си решила да бягаш, непременно ще се простудиш. Навън вали и е около нулата.
— Нямам и намерение да бягам — рече Алиса и излезе в коридора.
Но в коридора веднага се натъкна на дежурната сестра. Юлия чуваше, че разговарят. След това Алиса се върна и си легна.
— Не успя ли? — попита Юлка.
— Не успях.
— Нали ти казвах. Пък и къде щеше да отидеш? — Аз си знам.
— Нищо не знаеш. Нали си си загубила паметта.
Щеше да настинеш и да лежиш тук цял месец.