— А при пас няма ли акселерация?
— Какъв е този звяр?
— 13 нашите вестници пишат за акселерацията — че децата по-рано са били по-дребни и са се развивали по-късно. Ето, аз съм на дванадесет години, а съм по-висока от баба си.
— Не знам, не съм чувала. Моята баба е по-висока от мен с цяла глава.
— Разказвай по-нататък, защото скоро те съмне.
— Омръзна ли ти да слушаш?
— Не, какво говориш!
— Флипнах до Института на времето и гледам — заключено. Сетих се, че е празник. Обиколих го тичешком — мислех, че има някакъв резервен вход — и изведнъж виждам счупено стъкло. Е, тогава разорах, че не съм сбъркала — той е тук.
— А пиратите? Мнимият Алик и дебелият?
— Тогава не знаех за тях. Макар че трябваше да се досетя — нали момчето не е в състояние да счупи стъклото. То е стопено. Влязох през прозореца и изтичах на втория етаж. Знаех къде е лабораторията заминалото — с един познат бях ходила в този институт. Втурнах се в лабораторията и гледам — така е. Кабината е заета, работи, приборите посочват, че се извършва прехвърляне на тяло на междинната спирка 1976 година. Той! Прехвърлянето завърши и аз — хайде в кабината. Добре, че знам как да я ползувам…
— Е, ти си добре, но Коля откъде е знаел?
— Там всичко е написано. Той сигурно не е бързал и го е прочел. По-добре попитай него. Тъкмо исках да натисна, гледам — вратата на лабораторията се отваря и някой влиза. Мислех, че е специалистът по времето, т.е. сътрудникът в института. Какво да правя? Да изключа машината, да изляза навън и да кажа: едно момче ми взе миелефона, а аз, извинете, не поисках разрешение, много бързах… Веднага щяха да ме изпратят в къщи, да започнат да се преобличат и подготвят — и Коля щеше да скрие апарата и да изчезне. Така че да става каквото ще, не чаках да ме измъкнат от машината — като се върна победителка, нека тогава ме съдят. Ти осъждаш ли ме, Юлка?
— Не. На твое място бих направила същото.
— Добре е, че ме разбираш. Изобщо, прехвърлих се и се озовах в твоята година. Излизам от кабината — няма никого. Нито момчето, нито нашия представител — никого. Отивам в другата стая — и там няма никого. Неприбрано, леглото неоправено, няма жива душа. Изведнъж ми се стори, че входната врата се хлопна — веднага се втурнах натам. Изхвърчах на площадката — няма никого. Къде може да е избягал? Долу, на улицата?
— След него ли хукна?
— Да. Изтичах долу. Но не успях да изляза от входа, когато чух, че вратата на онзи апартамент отново се отваря и някой вика отгоре: „Момиченце, стой!“
— От института на времето — досети се Юлка.
— И аз така си помислих. Сега обаче разбирам, че това са били пиратите. Но тогава не мислех за нищо — изхвърчах от входа и хукнах по улицата. Бягам и не се обръщам — знам, че ме гонят. Съвсем загубих контрол над себе си.
— И аз бих изглупяла — каза Юлка.
— Минах така една или две улици и ми се стори, че той пресича улицата. Аз след него. И си фраснах главата в тролейбуса — пак добре, че не попаднах под него.
— Здраво чело имаш.
— Не можеш да си представиш колко ме болеше.
— Представям си. Моя апендикс го изрязаха с местна упойка. Това е по-лошо, отколкото да си удариш главата в тролейбус.
— Защо сега мислиш, че след теб са тичали пиратите?
— Днес, когато влязоха в стаята, не можах да ги позная веднага. Но след като ги познах, разбрах, че и те имат пръст в тази работа. Те са откраднали чантата и затова Коля е викнал: „Дръж ги!“
— Защо е викал?
— Видял е, че са откраднали чантата, затова е викал. Пиратите, изглежда, са ме следили.
— Защо им е на пиратите да те следят? Ти си почти дете.
— За някои съм дете, но за други — заклет враг. Ще ти разкажа никой път как съм се борила с тези пирати из цялата Галактика…
— Ох. Алиса, все пак понякога преувеличаваш…
— Какво съм седнала да ти разправям, когато не вярваш на най-обикновени неща!
— Защо трябва да вярвам не всичко? На някои неща вярвам. Вярвам, че си от бъдещето, вярвам за Коля, но за автобусите, които за пет минути прекосяват Москва, без да пътуват, в това не вярвам. И за пиратите не вярвам. Даже в наши дни пирати няма. А как ще се появят след сто години? Като динозаврите? Може би специално сте си ги развъдили, за да не ви е скучно?
— И без тях не ни е скучно. Те не са земни, а идват отнякъде. Представяш ли си колко планети има в Галактиката, не всички от тях са цивилизовани. Има най-различени. И никой не ги е развъждал — те сами са се развъдили и с тях трябва да се борим. Какво мислиш, че след сто години ще текат реки от мляко и всички ще лежат под дърветата с разтворени уста, за да лапат вишни ли? Ние сме много заети хора — толкова работа имаме, не можеш да си представиш просто…