— Сулима — намеси се Фима Корольов, — потвърди, че Алиса е избягала от лудницата!
— Нямам такова намерение — отговори Сулима.
— Благодаря ти — каза Алиса.
— Няма за какво. Защо трябва да ми се благодари, когато казвам, каквото смятам за необходимо. Добре, че ще учиш в нашия клас.
Фима така се разстрои от предателството на приятеля си, че червените му бузи станаха малинови. Благородната Катя Михайлова му заяви:
— Ти си подъл човек, Ефим, отдавна съм го забелязала.
Юлка се наведе към Алиса и й пошепна:
— Значи ти си се запознала вече с единия Коля?
— Аз и не предполагах — отговори Алиса.
Тя седна на свободното място до Катя Михайлова.
— Сигурно няма да те изпитват — каза Катя. — Ти и учебник нямаш.
Децата разглеждаха Алиса. Винаги е интересно, когато в класа се появи нов човек, а пък и това странно заявление на Фима Корольов, дърдорко и фантазьор, но не чак дотам, че току-тъй да каже за новата ученичка, че е избягала от лудницата.
Удари звънецът и веднага влезе Ала Сергеевна, англичанката, която им беше и класен ръководител. Тя остави дневника на масата и каза:
— От днес в нашия клас ще учи Алиса Селезньова. Къде е тя?
Алиса стана.
— Надявам се, че вие вече сте се запознали?
— Фима Корольов се е запознал с нея оня ден — съобщи Борис Месерер. — При драматични обстоятелства.
— Изясняването на тези проблеми ще оставим за през свободното време, а сега да минем към урока.
За домашно им беше даден един текст за Лондон с много нови думи и Ала Сергеевна веднага вдигна Фима Корольов. Но неговата глава беше заета със съвсем други неща, той започна да чете, на второто изречение заседна, клюмна и започна да си върти главата, надявайки се на подсказвачите. Но нямаше кой да стори това. Мила Руткевич по принцип не подсказваше. Юлка му се сърдеше, а другите, които биха могли, още не бяха в час — гледаха през прозореца, където летяха скорци, отваряха си учебниците, зяпаха Алиса, мислеха си за свои неща…
— Е, какво, Корольов? — попита Ала Сергеевна с ангелско гласче. — Географията на Лондон слабо ли ви е позната?
Говореше, разбира се, на английски и Корольов, който прикова цялото си внимание, за да чуе някой да му подскаже, нищо не разбра и отговори „да“. Изобщо смяташе, че с учителите е най-добре веднага да се съгласяваш.
— Кой ще помогне на Корольов? — попита Ала Сергеевна.
Мила Руткевич, естествено, вдигна ръка, защото винаги и всичко знаеше. Тя беше от отличниците, за които казват, че от първи клас се стремят да получат златен медал. На учителите дори им беше неудобно да й пишат четворки. Изпитваха я най-малко — какво да я изпитват, след като тя и без друго си знае. Понякога учителите пазеха Мила за „десерт“ — например ще се случи трудна задача или формула, никой не знае, тогава казваш „Руткевич“ — и Руткевич веднага скача. Но ако Руткевич не отговори, тогава е по-добре никого да не изпитват. Ето и сега — Руткевич вдигна ръка, но Ала не я вдигна, а попита:
— Друг кой ще каже?
През това време Алиса седеше и четеше текста без речник, сякаш за собствено удоволствие, макар, знае се, че никой не чете за собствено удоволствие текстове от учебника.
— Садовски — каза Ала, — днес си нещо замислен. Ще ни разкажеш ли за Лондон?
— Не — отговори със ставането си високо червенокосо момче с бяло луничаво лице.
То не беше нито дебело, нито пък слабо, по-точно беше пухкаво. Сините му очи бяха обкръжени с червени гъсти мигли. И говореше сериозно и бавно — сякаш разказваше нещо тайно, даже и когато го изпитваха.
— Не — повтори той печално. — Не мога да отговоря. Абсолютно невъзможно.
— Постарай се да се изразиш на английски — помоли го Ала, която отдавна знаеше всички номера на Садовски.
— Този ли е? — попита Юлка, която седеше зад Катя Михайлова.
Алиса, без да се обръща, отрицателно поклати глава. Такъв червенокос едва ли бе необходимо да бъде търсен. Ако той именно се е вмъкнал в бъдещето, и пиратите, и Алиса веднага щяха да го намерят.
— Не мога на английски — каза още по-печално Садовски. — Не съм се наспал.
— Защо?
— Прекарах нощта в милицията — отговори Садовски, — Бях арестуван, и то не без причина.
— Какво извърши?
— Както винаги — отговори Садовски, — грижех се за хората. А те не ме разбраха.
— По-конкретно — каза Ала. И се намръщи.
— Съжалих тези, които се разхождат по двойки в гората в Соколники. Няма на какво да седнат. Всички пейки се намират на нашия булевард.
— Много похвално — каза Ала. — Сядай.