— Сега, само да го доразкажа, защото ще ме разберете неправилно. Както и в милицията. Реших да посветя нощта на грижата за хората. Носех пейки от булевард „Гогол“ в близките гори. Успях да пренеса деветдесет и три пейки. И когато аз, за да си свърша по-бързо работата, взех наведнъж две пейки, ме спря един милиционер на Смоленския площад и ме заведе в милицията. В остатъка от нощта пренасях пейките обратно. Това е много трудно. Всяка тежи около сто и двадесет килограма.
Ала покорно го изслуша и каза:
— Виж какво, Садовски. Ако ми разкажеш, макар и накратко, на английски тази трогателна история, ти си спасен. Ако не — получаваш двойка. Помисли си.
Садовски мисли цяла минута. След това въздъхна и седна.
— Отказваш ли се? — попита Ала, докато търсеше в дневника името му.
— Забравих как е на английски пейка… И още няколко думи.
Хората, които не познаваха Коля Садовски, щяха да си помислят, че е лъжец. Нищо подобно. Просто Садовски имаше странно въображение. То го пренасяше фантастично далеч и той сам не знаеше кое е истина и кое лъжа. Въображението често го поставяше в глупаво положение, а понякога му причиняваше неприятности. И се учеше криво-ляво, макар че можеше да бъде добър ученик. Понякога ми се струваше, че си е написал за цяла седмица напред домашните, макар че нито веднъж такова нещо не му се беше случвало.
Не, помисли си Алиса, той не може да е бил в бъдещето. И не толкова защото беше червенокос. Той сигурно би решил, че само е сънувал бъдещето и би разказал на всички за него.
Следващата жертва на Ала Сергеевна бе Катя Михайлова. Катя бе добра ученичка, но този път мислите й бяха наети с купата Дейвис по тенис и тя отговаряше вяло, горе-долу, а когато Ала я прекъсна и попита какво представлява лондонският Тауър, Катя каза:
— Тауър е кула.
— Каква кула? — попита Ала.
Катя вдигна рамене.
— Не е ли все едно каква кула е!
— Кой ще добави? — попита Ала.
— Тауър е замък — обади се Алиса, без да става от мястото си.
Тя го каза на английски и всички се учудиха, защото никой не очакваше, че новата ученичка ще вземе участие в урока.
— Стани, когато отговаряш — каза Ала.
— Какво? — не разбра Алиса.
— Нима във вашето училище не стават, когато отговарят на въпросите на учителя? — попита Ала.
— Не — отговори Алиса, — не стават.
Класът се засмя, но Ала се престори, че това не я засяга, и каза:
— Въпреки това стани.
Алиса стана и заразказва на английски за замъка Тауер, в който по-рано са живели английски крале, и за река Темза, която тече покрай този замък.
— Ах — пошепна Юлка на съседката си Катя Михайлова, — тя говори английски по-добре от Ала!
— Много добре — похвали я Ала, когато Алиса спря. — Селезньова може да ви бъде за пример. Ти, Алиса, учила ли си английски език извън училище?
— Да — отговори Алиса. — Езиците изучавах, преди да тръгна на училище.
— Знаеш ли други езици?
— Не съм много способна — отвърна Алиса. Знам само осем езика.
— Кои? — попита Ала.
В стаята настъпи мъртва тишина. Смисълът на разговора беше ясен на всички, дори и на най-слабите ученици.
— Немски, фински, чешки, френски, хинди, китайски… японски… и още един.
— Охо-о! — възкликна Фима Корольов. — Кажи ни нещо по японски.
Всички зашумяха, започнаха да молят Алиса… само Мила Руткевич беше недоволна, защото в този момент тя престана да бъде първата ученичка в класа, а това не е приятно.
— Седни, Селезньова — каза Ала, като че ли нищо не се беше случило.
— Изпитайте я, излитайте! — каза Коля Садовски.
— Садовски, днес вече те чухме — отговори Ала, — Дай възможност и на други да се изкажат.
Тя вдигна Мила Руткевич, а Алиса получи две бележки.
Първата беше от Боря Месерер.
В нея пишеше: „Вие били ли сте в Англия, мадам?!“
Втората беше от Лариса Троеполска, на която езиците не й се удаваха, но затова пък имаше големи сини очи. Учителите и родителите й се утешаваха, че с такива красиви очи Лариса и без образование няма да пропадне.
„Алиса — пишеше в бележката, — много бих искала да се запозная с вас и да дружим. Бихме могли да учим заедно по много предмети. Отговорете ми в междучасието. Лариса.“
В междучасието Боря Месерер пръв дойде при Алиса и се представи:
— За Лондон аз ти писах.
Боря Месерер беше нисък, къдрав, стремителен. Искаше да стане художник и правеше карикатури, но те много-много не приличаха на оригиналите.
— Е, и какво? — попита Алиса. Тя нямаше време.
— Ходила ли си в Лондон, или не?
— Разбира се, че съм ходила.
— Така си и мислех — каза Боря. — Вземи моята рисунка.
На карикатурата беше изобразена Алиса с крилца, над кули. Хич не си приличаше.