Глава III
Връстникът дядо
Първо трябваше да реши накъде да поеме.
Къщата на Коля се намираше на уличка „Сивцев Вражек“ Домът беше стар, строен още преди революцията. Коля разсъждаваше така: някои от московските сгради трябва да са останали — нали по-рано къщите са се запазвали по триста години. Значи, ако тръгне надясно, натам, където по-рано беше Гоголевският булевард, ще види нещо познато. Той умее да се ориентира добре, нито веднъж не се е обърквал в гората. В Москва няма да се загуби. Даже след сто години. По-добре ще бъде да не пита минувачите за пътя, за да не се усъмнят в нещо.
И Коля тръгна към булеварда.
Вървеше по розова алея, широка около три метра, която леко пружинираше под краката му. След дърветата, които ограждаха градинката, алеята се вля в широка улица.
Веднага щом излезе на нея, Коля чу зад себе си глас:
— Пази се от пътя, момче! Къде вървиш? Искаш да те сгазят ли?
Коля отскочи встрани и видя, че го настига странен дядо. Той караше велосипед с едно колело, за равновесие разперил ръце като цирков акробат. Облечен беше пак като акробат: в зелено по тялото трико и червени меки пантофки с дълги, остри, даже леко увиснали надолу върхове. Имаше бели коси, щръкнали нагоре като четка, и дълги мустаци, също разперени — сигурно за равновесие.
Дядото настигна Коля и каза:
— Изпрати ме малко, че мие скучно да вървя сам.
Колелото на велосипеда беше малко и дядото трябваше повечко да върти педалите, но въпреки това пътуваше бавно.
Коля тръгна до него.
— За маскарада ли се готвиш? — попита дядото, разглеждайки най-обикновения костюм на Коля.
Коля реши, че трябва да бъде внимателен.
— Да — отговори той, — за маскарада.
— Лошо си се облякъл — каза старецът. — По мое време всички момчета ходеха облечени в така наречената ученическа униформа. Тя се състоеше от тъмносиви със син оттенък панталони и същото… как да кажа… сако. Знаеш ли какво е това сако?
— Представям си — отговори Коля. И едва не добави, че баща му, пък и всички мъже носят сака. Но веднага си спомни: минало е много време, сигурно децата са забравили за саката.
Дядото обаче не обръщаше внимание на отговорите му. Той самият обичаше да говори. В храстите, до пътя, имаше пейка. Тя малко приличаше на пейките по улиците. Беше ниска, приличаше на канапе. Старецът слезе от колелото и седна, като покани и Коля да го последва — оказа се, че пейката е мека, сякаш напълнена с пух.
— Да си починем — рече дядото. — Пет минути. Аз малко се задъхах. Казвам се Павел. А ти?
— Коля.
— Нали не бързаш?
Коля не знаеше какво да отговори. Не знаеше бърза ли, или не. Разбира се, че не му се искаше да седи на меката пейка и да губи време в приказки за саката, от които разбираше повече от дядото. Но това беше първият човек от бъдещето, когото срещна. И той в нищо не подозираше Коля.
Дядото не чакаше отговор.
— Виж какво — каза той, — трябва по-подробно да ти обясня какво е сако. Това е старинна дреха, която мъжете обличаха, когато аз бях млад. Произлязла е от редингота, който е носил Пушкин…
— А защо не си купите велосипед с две колела? — прекъсна го Коля. — Не е удобно да карате на едно колело.
— Лекарите ми го препоръчват — отговори дядото. — За развиване на мускулите. На моята възраст трябва да се вслушвам в съветите на лекарите. Искаш ли да пипнеш мускулите ми?
Дядото сви ръката си в лакътя и протегна на Коля да я пипне. Мускулите му бяха здрави. По-здрави от неговите.
— Та — продължи старецът, — саката се закопчаваха с копчета… Но ти го знаеш, нали маскарадният ти костюм има тези неудобни неща. Препоръчвам ти да измениш костюма си.
— А на мен ми се струва — каза Коля, като се стараеше да говори вежливо, — че в костюма ми няма грешка. Той не е училищен, а така — за всеки ден.
— Всеки ден ние носехме бели ризи — възрази старецът — и черни панталони. И сандали. Да-да, сандали.
— Това кога е било?… — попита Коля. — В друго време?
— Как така в друго? — учуди се старецът. — В какво друго?
Коля на очи пресметна годините на стареца — около шестдесет. 2082 минус шестдесет — получава се 2022. Плюс десет или дванадесет. Получава се 2032.
— Е, в тридесетте години на този век — отговори Коля.
Дядото така високо се засмя, че два зелени папагала хвръкнаха от клоните и закрещяха с човешки гласове:
— Позорр! Позоррр! Кой откъсна ррозата?
— Ама че наивност! — каза дядото, докато си бършеше сълзите. — Ама че веселяк! Ти безбожно ласкаеш. Нима изглеждам толкова млад?
— Не много млад — призна истината Коля, — но карате колело все още добре.