— Да — въздъхна Юлка, — забравям. Досега не ми се беше случвало да се сблъсквам с нещо подобно.
— Бих отишла при този проклет Коля — каза Алиса — и бих му обяснила: По-добре върни миелефона, че ако те докопат пиратите… но той все едно няма да ми повярва.
— Разбира се, че няма да повярва — съгласи се Юлка, — Ами ако изведнъж повярва?
Глава XI
Това е бандит от бъдещето
Боря Месерер щеше да се лепне за Коля и Фима Корольов, но Коля му каза, че отиват да учат. Самата мисъл да учи уроците си доброволно беше противна на Борис. И той веднага изчезна.
— Да поседим на булеварда — предложи Коля.
— Искаш да поговорим? — попита Фима.
— Да.
Седнаха на една пейка. Коля се огледа да не би да ги подслушват.
— Какво се вълнуваш?
— Ако знаеше само… — И Коля замълча.
Фима не можеше да мълчи дълго. Освен това главата му беше заета със събитията от последния ден.
— Как ти се струва Алиса? Истински другар, а? — попита той.
— Именно — рече Коля.
— Какво?
— Тя мене търси — поясни Коля.
— Какво?
— Мене търси.
— Защо да те търси, когато целият си наяве.
— Изпаднах в такова положение, което на ни кого не може да се разкаже.
— Ама казвай какво си забъркал.
— Ужасна история.
— Още малко и ще заплачеш — каза Фима. — Мъчно ми е да те гледам. Каква връзка има Алиса? Тя едва онзи ден дойде при нас.
— Не, тя дойде по-рано. Отначало лежа в болницата заедно с Грибкова и всички изигра. Повярваха й, че е най-обикновено момиче.
— А тя необикновено ли е?
— Ти днес не беше ли на училище? Не чу ли как неспирно говореше за Лондон, не обърна ли внимание, че знае японски език?
— Е, за японския послъга.
— Аз й вярвам.
— Значи й кървят езиците — отсече Фима. — Но това още нищо не значи.
— А на волейбола беше ли? Някога виждал ли си момичета така да играят волейбол?
— В истинските отбори играят и по-добре.
— В истинските да, но тя е в училищен. Дошла е специално, за да ме намери.
— Тогава защо не те е намерила досега?
— Защото не знае, че аз съм този, когото търси. Отблизо не ме е виждала.
— Защо си й притрябвал?
— Защото не е наша!
— Как не е наша? Тя говори по руски, както ние с теб.
— Че какво? Аз нямах предвид това…
— Стой! — Фима чак се качи на пейката. — От Друга планета ли е? Как не се сетих от самото начало! Разбира се, тя е разузнавач от друга планета. Нарочно са я преоблекли като момиче и са я записали в обикновено училище. Ще узнае всички наши тайни и ще започнат нахлуване на Земята.
— Престани с твоите фантазии! Не е никакъв пришелец, а най-обикновено момиче.
— Тогава защо ги приказваш врели-некипели?
— Защото е от бъдещето.
— Откъде?
— От бъдещето. Тя живее сто години напред!
— Честна дума?
— Защо ще те лъжа? Видях я там със собствените си очи.
— Къде?
— В бъдещето, къде другаде?
— Ти ще ме побъркаш! — каза Фима Корольов. Той дори се изпоти от вълнение, макар че хич не беше топло. — А ти как попадна в бъдещето?
— Има някои неща, които не мога да ти разкажа. Но това не значи, че ти нямам доверие. Просто толкова работи извърших, без да искам, че е опасно да те забърквам.
— За мен не е опасно — отряза Фима Корольов. — Все някак си ще се оправя. Ти се погрижи за себе си.
— Грижа се. Ще ме изслушаш ли?
— Разбира се. Слушам те.
— Значи, озовах се в бъдещето… Стой!
— Какво има?
Ребром-ребром, Коля бързо се свлече от пейката и се скри зад нея. Фима се наведе назад през облегалката и попита:
— Ти съвсем ли си откачил?
— Не ме гледай! Стой си, все едно, че си сам. Загубен съм.
Тонът беше такъв, че Фима разбра — не е време за шеги. Той извади от чантата си книга, разтвори я и без да си обръща главата, като се стараеше да не си мърда устните, попита:
— Кой?
В отговор иззад пейката се чу шепот:
— Виждаш ли дебелия, дето върви по алеята?
По алеята бавно вървеше човек, дебел колкото трима, с тъмни очила и шлифер, дълъг почти до земята. Въпреки дебелината той вървеше бързо и през цялото време се озърташе, сякаш търсеше някого. Когато се изравни с Фима, дебелият внимателно го огледа, но не забеляза нищо.
Но когато дебелият вече беше отминал, едва не се провали всичко. Коля изведнъж кихна така силно, че Фима от изненада подскочи.
Шишкото се спря и се обърна.
Фима започна да си бърше носа с длан, като се преструваше, че уж той е кихнал.
— Извинявайте — каза той на дебелака.
Дебелият въздъхна и продължи по-нататък.
Най-после Коля се реши да се измъкне изпод пейката.
— Едва не ни пипнаха — рече той.