— На мен трябва да благодариш. Ти кихна, пък аз симулирах хрема. Кой е този човек?
— Да се махаме. Тук може да бъде и вторият. А него не помня, той е малък, незабележим.
Прескочиха парапета на булеварда и се вмъкнаха във входа на някаква къща.
— Кажи коя са! Или това също е тайна?
— Не, не е гайда. Но с мен е свършено. Мислех, че само Алиса ме преследва, а се оказа, че и те.
— Какви са те?
— Как какви? Бандити от бъдещето. Може изобщо да са от друга планета.
— Правилно — съгласи се Фима. — Аз забелязах нещо неземно в походката му.
— Нищо не си забелязал. Ако не ти бях казал, за нищо на света нямаше да се досетиш.
— Къде ще тичаме? — попита Фима. — Много ли такива още те преследват?
— Не знам. Може би още някой. Но другите не съм ги виждал.
— И с какво не им харесваш? С физиономията си?
— Мълчи!
— Знам — каза Фима. — Откраднал си секрета на вечната младост от бъдещето. И те искат…
Коля внимателно надникна през пролуката на вратата.
— Като че ли е чисто.
— И после какво?
— Ще отидем у нас. Ще ти покажа нещо. Иначе няма да ми повярваш.
— Защо да не ти вярвам? — попита Фима. — Непременно ще ти повярвам. И че вчера насън си летял до Марс, и че баба ти живее на Хавайските острови — всичко ще ти повярвам.
Коля не искаше да спори с него. През един заден двор излязоха на „Сивцев Вражек“, през цялото време обаче Коля се оглеждаше.
Фима го гледаше иронично. Какво друго му оставаше? От една страна — интересно е да повярваш, но от друга — опитай се да го направиш, когато ти казват, че са били в бъдещето, карали са машината на времето, а сега бягат от тамошните хора. И на всичко отгоре и момичето от техния клас било преоблечен човек от бъдещето.
Качиха се на втория етаж. Коля отключи вратата.
— Няма никой. Моите са на работа. Ела с мен.
— Отначало виж какво има в хладилника — каза Фима. — Страшно съм гладен. Нали исках да си ходя в къщи, а там обядът вече е готов.
— Не, ти не си романтик — рече Коля, но отиде в кухнята.
На масата имаше бележка от майка му с всички указания — какво да стопли и какво да свари.
— Когато съм гладен, не съм никакъв романтик. И изобщо гладни романтици според мен няма.
— Не познаваш живота — каза Коля. — Романтиците по правило са гладни. А ти можеш цял бик да изядеш… Ще ядеш ли супата студена?
— По-добре да започнем от кюфтетата. А ти разправяй.
Глава XII
Разказът и веществените доказателства
Докато Коля разказваше за пътешествието си в бъдещето, Фима незабелязано изяде всичките кюфтета — и тези, които бяха за Коля, и другите, които бяха за майка му и баща му. Но Коля не забеляза опустошението, извършено от приятеля му, защото беше дотолкова погълнат от спомените си, че Фима би могъл да изяде и хладилника заедно с продуктите.
Човек винаги иска да сподели тайната си. И колкото тайната е по-необикновена и заветна, толкова повече му се иска да я разкаже. Човек отлично разбира, че трябва да мълчи — спасението му е в мълчанието, но той носи тайната си като бомба със закъснител, докато не избухне. Ако Алиса не беше дошла в училище, Коля може би щеше да се сдържи. Но отначало се появи Алиса, след това дебелият бандит — прекалено много за един човек. Тук без довереник няма да минеш.
Фима слушаше като омагьосан. Именно от вълнение изяде кюфтетата. Ядеше и не забелязваше какво прави. Понякога само извикваше:
„Е!“ или: „Ти какво?“ или „Глупак!“
— И тогава изскочих от апартамента му — завърши Коля разказа си. — Дотичах в къщи, скрих всичко и си мислех — размина ми се. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти — отговори Фима, като отхапа наведнъж половината хляб. Червените му бузи лъщяха като лакирани. — Такова нещо ти не можеш да измислиш. Даже аз не бих могъл да измисля.
— Ако издадени тази тайна…
— Не съм и имал намерение. Освен това такива наивни като мен няма да намериш.
— Какво ще кажеш?
— Какво да кажа? Защо веднага или на следващия ден не си върнал този апарат обратно? Да беше влязъл в машината, да слезеш там и да го оставиш на масичката с бележка: „Извинявайте за безпокойството“. И дим да те няма.
— Не можах. Ключа го взе майка ми. Оказа се, че е звъняла в болницата и е питала как е съседът ни, а той я помолил да не дава ключа на никого освен на приятеля му, дори и на мен. Сигурно си е спомнил, че машината на времето е отворена. И ето мама скри ключа някъде. Сигурно го носи със себе си на работа.
— Да беше опитал нощем.
— Опитвах. Нищо не излезе.
Те млъкнаха. Изведнъж Фима попита:
— Къде е този апарат?
— Не само апарата мога да ти покажа. И други доказателства имам.