— Защо мълчиш? Показвай ги.
Коля извади от чекмеджето на масата кутия от цигари. В нея бяха трофеите, донесени от бъдещето.
— Отначало това. — Той извади златната звездичка. — Знаеш ли какво е то?
— Звездичка.
— Личен подарък от космонавта за далечно плаване капитан Полосков. Всяка звездичка на гърдите му означава броя на звездните експедиции. Ясно ли е?
— Ясно.
— Сега това. Изсъхнало е, но все пак може да се познае какво е.
— Кора от банан.
— Ти си гений, Фима. Правилно, това е кора от банан. Но не от нашия век. Тя е от станцията на младите биолози на булевард „Гогол“.
— Какво, под открито небе ли растат?
— Ще растат. И маймуни ще скачат.
— А банана си изял?
— На другия ден трябваше да го изям, за да не изгние.
— Впрочем, ако аз бях отишъл в бъдещето, щях да почерпя приятеля си поне с банан.
— Страхувах се да не издам тайната, а не от лакомия.
— Винаги е така — не се съгласи. Фима. — Когато приятелят не е нужен, забравят го. А трябва ли да спасява — къде си, приятелю? Ела ми на помощ!
— Добре де. Да ти показвам ли друго?
— Показвай.
— Дръж. Позна ли какво е?
— Геврек. Съвсем сух.
— Това е растителен геврек, бързозреещ. Аркаша го е отгледал.
— Мога ли да си отхапя?
— Чакай малко. Ти вече изяде един хляб. А това какво е, как мислиш?
— Камък.
— Просто камък?
— Откъде да знам? Ще кажа, че е просто камък, а ти ще ми отговориш, че е марсиански елмаз.
— Почти позна. Великата певица Милена Митина, впрочем моя землячка от Конотоп, го донесе от турнето си из Галактиката и ми го подари.
— Чакай, Коля, ти от Конотоп ли си?
— Не, тя е от Конотоп.
— Защо тогава ти е землячка?
— Защото там, в бъдещето, аз бях от Конотоп.
— Вярваха ли ти?
— Не винаги.
— Е добре, какво още донесе?
— Малко ли е? Ето изсъхнало листенце от бързорастящото дърво с гевреците…
— Аз, разбира се, ти вярвам, но ти какво ми показа? Златна звездичка от военен пагон, кора от банан, геврек, повехнало листо и камък. Ако някой се усъмни, той като две и две четири ще ти докаже, че не си бил в бъдещето, а всичко си измислил.
— Но нали… — Коля погледна с чужди очи съкровищата си и наистина го обзе съмнение. — Но нали ти ми вярваш…
— Вярвам ти — потвърди Фима. — Ако ми покажеш още нещо.
— Тогава се закълни, че на никого няма да кажеш.
— Ама че романтик! Тача се казва само в детските книжки.
— Добре, обещай.
— Вече ти обещах.
Коля въздъхна и се завря под бюрото, където имаше сандък с инструменти, остатъци от използуван детски конструктор, жици, счупени контакти и други ценни неща. На дъното имаше кутии от обувки. В нея под пласт от дребни детайли — черна чанта с дълга дръжка.
— Ето виж, но само да не го счупиш.
Фима го погледна, постегли го на око.
— Как работи? — попита той.
— Много просто.
Коля преметна чантата през рамо, открехна капака, извади оттам тънка жичка със слушалка накрая, сложи я в ухото си и каза:
— Да започнем.
— Откъде знаеш как действува?
— Техните машини са изключително прости, минимум детайли. Видях как Алиса работеше с него, а в къщи малко го изпробвах.
— Е, и за какво мисля сега? — попита Фима, като се стараеше да не мисли за нищо.
— Защо да го настройвам на теб? Мислиш си как да го изпробваш сам.
— По-точно?
— По-точно сега ще разберем.
Коля отвори капака на чантата, вътре, имаше колелце. Той започна бавно да го върти, да го настройва.
— Да… Искаш да ядеш? Но нали излапа всички кюфтета?
— Лъже твоят апарат! За ядене не съм и мислил.
— Значи мозъкът ти е мислил вместо теб.
— И той не е.
— Странно…
— Даже много странно.
— Стой! Къде е котаракът?
Коля се обърна. Фима също. Котаракът седеше в ъгъла на стаята, облизваше се и пулете мрачните си жълти очи.
— Извинявай, Фима — рече Коля. — Грешката е моя. Настроил съм го на вълната на котарака, а той само за едно нещо мисли — да се наплюска, никакви други желания, макар че сутринта излага пълна чиния с риба треска.
— Дай по-добре аз да опитам — предложи Фима. — Щом машината е толкова проста.
— Чакай.
Коля отново завъртя колелцето.
— Ето каза той. — Мога да повтарям мислите ти дума по дума. Чува се по-добре, отколкото по телефона. И недей да броиш наум, няма да ме объркаш. „Тридесет и седем, тридесет и осем… тридесет и девет… Нима наистина чете мислите?“ Повтарям след тебе. „Ако можеше да се използува в час… Руткевич си пише класното, а ти преписваш, без да надничаш в тетрадката й“.
— Коля, стой! — извика Фима. — Стига, вярвам ти, позна. Дай сега на мен!