Коля внимателно прехвърли чантата от своето рамо на Фимкиното. Предаде му слушалката и се отдалечи до прозореца, като че ли това не го засягаше.
— Върти колелцето. Ако чуеш за ядене — значи е котаракът Маркиз. Върти по-нататък, настройката е фина, диапазонът на действие е двадесетина метра, не повече. Сигурно всеки мозък си има вълна…
Фимка повъртя колелцето, замря и дълго слушаше със затворени очи. След това извади слушалката, сложи чантата на масата и заяви:
— Аз все пак мислех, че лъжеш. А ти нито дума…
— Трудно е да се повярва.
Фима седна на дивана, скръсти ръце на корема и каза:
— Май че изядох много кюфтета. Хич не ми се обядва, а баба ми ще започне: „Защо имаме лош апетит? Какво го боли момчето?“ Тя съвсем ме разглези.
— Говори по същество! — възмути се Коля. — Как можеш да мислиш за кюфтета?
— Какво да говоря? Лоша ти е работата. Прав си.
— Защо да е лоша?
— Превключи ма моите мисли, послушай и ще разбереш. Защо да говорим напразно?
— Надявам се, че още не си забравил руския език?
— Какво да ти кажа? Надробил си я една — не е за разправяне.
— Знам.
— И ще трябва сам да си я сърбаш.
— Но нали си ми приятел?
— Да. Иначе нямаше да се вълнувам. Няма да има пощада за тебе.
— Сигурен ли си?
— Съвсем сигурен. Ти си нарушил първата заповед на пътешествениците във времето: разкрил си тайната му.
— Но аз дори не знаех, че ще попадна в бъдещето.
— Съседът ти също ще си изпати.
— Слушай, те не са толкова жестоки. Там дори са се запазили наши съвременници.
— Ама че си хлапак! Какво общо имат с това съвременниците! Мисля, че тайно ще те изпратят там и ще те ликвидират — За да се уравновеси.
— Канено да се уравновеси?
— Вредата от тебе. Четох един такъв разказ, американски. Там един попаднал в миналото, настъпил пеперудка — и в Америка избрали не този президент, който трябвало. Всичко е свързано.
— От това се и опасявах — каза Коля.
— Четох и разказ как един човек все измислял фантастични проекти и дошли от контраразузнаването на бъдещето и го очистили.
— Нищо не съм изобретявал.
— Открадвал си.
— Да взема да си призная, а? Вече мислех да отида при Алиса и да й кажа: виновен съм, исках за добро… Та аз не съм откраднал, а го отнех от бандитите.
— Кой ще ти повярва? Фактът е налице: апарата ти си донесъл. И за съжаление за тебе няма милост.
— Но какво да правя, Фимка? Да кажа на нашите?
— Не, ти съвсем си откачил. Те с пълно право моментално ще те заведат на психиатър. Нашето момче се е преуморило от учене и се е шашардисало.
— Да, прав си.
— Единственият изход е да мълчиш. Даже ако те изправят на разстрел — пак ще мълчиш. А апарата по-добре да хвърлим в река Москва.
— Не, такова нещо няма да направя. Искаш ли да ти го дам да го пазиш?
— За да ликвидират мен вместо теб?
Пет-шест минути мълчаха.
— Еврика! — извика Фима. — Има изход.
— Какъв?
— Кога се връща твоят съсед?
— Сигурно след седмица или след десетина дена. Майка ми е ходила на посещение.
— Много добре. Щом се върне — отиваш му на гости и вземаш апарата със себе си.
— И какво? Аз се страхувам да си призная.
— Не си признавай. Кажи, че трябва да вземеш размерите на фрегатата. Докато мериш, внимателно слагаш апарата под масата. И си отиваш. Ясно ли е?
— Той ще го намери и ще си помисли за мен.
Има ли доказателства? Може някой от неговите агенти да го е забравил.
— Ами ако…
— Никакво „ако“! Главното е да не забравиш да изтриеш от него отпечатъците от пръстите си. Нали няма да забравиш?
— Няма.
— Тогава всичко е наред?
— Хубаво би било… Нали на никого няма да кажеш?
— За да се окажа твой съучастник в престъплението на века? Никога! Още ми се живее… И изобщо, отивам си. Не се страхувай, ще се уреди.
— Почакай! Искаш, ли да го изнесем на двора и да послушаме какво мислят хората…
— Нещо не ми се ще, чакат ме за обяд. А надзора могат да те чакат твоите дебелаци и крадци. — Фима си облече якето. — Не се приближавай до вратата, нека не ни виждат заедно…
Но когато вратата вече беше затворена, той неочаквано се върна и шепнешком попита:
— Защо Алиса дойде в нашия клас? Та тя не те е виждала отблизо.
— Аз се подписах на пейката, помниш ли?
— Идиот!
— Идиот съм, но тогава не мислех, че ще стане така…
— В бъдещето винаги трябва да се мисли. Фамилното име написа ли?
— Само името. И класа.
— Имаш късмет, че в класа ни имаме трима Колевци — съобрази Фима. — Ще водим следствието по лъжлива следа. Утре ще ти разкажа подробностите.
И Фима изчезна.