— Не може да бъде! Но нали вече си дошъл! — Човекът с очилата беше възмутен, смутен, но не губеше надежда.
— Не съм дошъл — отговори Наполеон. — Само те предупредих и отивам в поликлиниката.
С тези думи Наполеон седна в таксито. Строгият му профил през прозорчето на таксито беше непреклонен.
— Край — рече човекът с очилата, като гледаше след колата. — Денят е загубен! — Той издигна ръце към небето и произнесе: — Половин царство за Наполеон!
— Не се тревожете, Ниткин — каза дамата с дългата рокля. — Не го преживявайте. Той не струва и малкия ви пръст.
Тогава от храстите излезе Наполеон, който по нищо не се различаваше от заминалия.
— Колко струва вашето половин царство? — попита той Ниткин с гласа на Иван Семьонович.
— Какво? Какво? — учуди се Ниткин. — Как е възможно? Нали току-що замина! Това какво е, шега? Ако е шега, то тя е лоша.
— Аз съм друг Наполеон — рече Плъс. — Донесете ми половината царство.
Той седна на барабана, защото смяташе, че това е работата на наполеоните, а наоколо се събра киногрупата и никой нищо не разбираше.
В този момент от храстите излезе Веселчак У.
— Аз ще потвърдя — каза той. — Моят помощник може да имитира когото искате. Той има талант.
— Не вярвам! — развика се Ниткин. — Не вярвам! Докажи, че не си Иван Семьонович, който замина и ни остави на произвола на съдбата.
— Една минута — отговори Плъс.
Той прокара длан по лицето си и се превърна в самия режисьор Ниткин.
— Убедително — рече режисьорът. — Какво превъплъщение! Къде съм виждал това неприятно лице?
— Това сте вие, Ниткин — с ангелското гласче му подсказа дамата с дългата рокля.
Другите се закискаха. Режисьорът заповяда строго: — По местата си, започваме да снимаме!
— Не — каза Веселчак У, — отначало за парите. Как ще плащате?
— Според тарифната ставка — отговори режисьорът. — Като за масови снимки.
— Много ли е? — попита Плъс.
— Че как да ви кажа…
— Тогава ще ми плащате толкова, колкото получаваше вашият стар Наполеон.
— Но това е невъзможно… Той е заслужил артист…
— Ах, невъзможно ли? — зачуди се Плъс.
— Чакайте! Ще ви платим. Аз ще ви давам цялата си заплата. Изкуството е по-важно.
— И на мен — рече Веселчак У.
— А на вас за какво? — учуди се режисьорът.
— Моят помощник не работи сам.
— Истина ли е? — попита режисьорът.
— Той се шегува — отговори Плъс. — Аз работя отлично без него? Той ще си намери друга работа. При вас ще се намери ли работа за него?
— М-м-м — режисьорът погледна Веселчак. — Как сте с мускулите?
— Силен съм — скромно отговори Веселчак У. — Само с лявата си ръка свалям три склиса.
Режисьорът не знаеше, разбира се, какво значат склиси, но кимна. Трябваше да знае всичко.
— Ще поставяте декори.
— И ще получавам като Наполеон — уточни Веселчак.
— В никакъв случай — възмути се Плъс — Той е недостоен.
— А, така ли! — каза Веселчак. — Тогава си отивам. И ако го намеря, не се надявай, че ще делим.
— Другари артисти — рече Ниткин, — ние всичко ще уредим. Не се безпокойте!
Оттогава пиратите започнаха работа в киногрупата. Плъс заместваше подред всички болни актьори, а понякога просто му показваха снимка и той изобразяваше когото трябва. Режисьорът Ниткин му даваше цялата си заплата и вземаше пари назаем от асистентите си. Пиратите закусваха и вечеряха в ресторант, пиеха коняк, пътуваха с такси, парите вечно не им стигаха и те крадяха от снимачната площадка ценни прибори. Два пъти ги хващаха, но им прощаваха, защото Плъс беше велик дубльор — той можеше да изобразява Наполеон, генерали, войници, светски красавици, стари монаси, деца, коне и дори верния Гастон, любимия пес на маршал Мюра.
Беше му приятно, че всички треперят над него, наричат го по име и презиме — Плъс Плаплъсович — и го канят в следващия филм на Ниткин „Кошчей Безсмъртни“. Даже му минаваха мисли да остане на работа в киното. Но Веселчак, който се занимаваше с физически труд и не беше доволен от работата си, не разрешаваше на Плъс да се увлича сериозно от изкуството и след снимките го мъкнеше да търсят Алиса и Коля.
С всеки изминат ден пиратите стесняваха обръча около жертвите си. С опита си да ловят хора те днес-утре трябваше да ги намерят.
Глава XIV
Странното момиче
Вечерта Юлка за нещо се приближи до прозореца и възкликна:
— Ама че работа!
— Какво има? — попита Алиса.
— Няма да повярваш! Погледни.
Но Алиса не се приближи веднага до прозореца. Тя попита още веднъж: