— Все пак кажи, Юлка, какво виждаш там?
— Не се страхувай, не са пиратите — засмя се Юлка. — Долу стои Наполеон Бонапарт с триъгълна шапка. Под лампата. Видя ме и ми маха с ръка. Ама че майтап!
Алиса не се приближи до прозореца. Тя остави последната чашка на масата и попита:
— Да не би у вас Наполеоновци често да се разхождат по улиците?
— Защо им е на пиратите да се обличат така странно? — отговори Юлка.
— Четох, че много отдавна ловците в Африка се обличали ярко, любопитните щрауси се стичали от всички страни да погледнат чудото. Точно тогава ги избивали с лък.
Юлка се отдалечи от прозореца.
— Наистина, защо трябва човек да се облича като Наполеон и да стои под моя прозорец?
— Ще ти кажа защо. Какво бих направила аз на мястото на пиратите? Щях да проверя свързващите звена. Щях да си спомня, че съм лежала в болницата в стая с едно момиче, което се държа много смело, когато пиратите го нападнаха. Може би Алиса е разказала всичко на това момиченце. Ако Алиса му е разказала, може после и да е избягала при него. Как мислиш, логично ли е?
— Знаеш ли какво? Ще позвъня на Алик Борисович.
— Защо? Майка ти днес вече говори по телефона с него.
— Ще попитам не се ли е интересувал някой от адреса ми.
— Това няма да промени нещата — каза Алиса. — Ако са те проследили, скоро чакай гости. И защо ли те забърках и теб в тази история?
— Кого си забъркала и в каква история? — попита Наташа, като влизаше в стаята. — Вие, момичета, нещо криете, а не ме искате във вашата компания.
— Не, какво говориш, мамо! — отрече Юлка, — Нямаме никакви тайни.
— Щом няма, носи чая — рече Наташа — и викай баба си.
Когато вече пиеха чай, Наташа изведнъж си спомни.
— Днес говорих с вашия Алик Борисович. Каза, че някакво момче идвало в болницата и питало за Юлкиния адрес. Кога си успяла да си намериш поклонници?
— Нямам никакви поклонници — възмути се Юлка.
Алиса под масата я настъпи по крака.
— Ах — веднага разбра Юлка. — Как е изглеждал?
— Не се поинтересувах.
На вратата се позвъни.
Юлка рече да скочи, но Алиса я дръпна.
— Е, какво има? — попита Наташа. — Отваряйте, момичета.
— Мамо — помоли се Юлка, — отвори, моля те, и ако е Наполеон, кажи, че ме няма в къщи.
— Кой? — попита баба й. — Наполеон ли? Тогава аз ще отворя вратата: цял живот съм мечтала да се срещна с Наполеон.
— Мамо — повтори Юлка, — ти отвори.
— Наташа — добави Алиса, — нас ни няма в къщи.
— Изобщо не живеем тук — рече Юлка. — Разбираш ли?
Звънецът звънеше без прекъсване.
— Добре — отговори Наташа, — ще се опитам да се оправя.
— Момичета, не разбирам защо е тази суматоха… — започна Мария Михайловна.
— Тнхо-о-о!
Чуваше се как Наташа отваря вратата. После гласът й:
— Кого търсите?
И изведнъж чуха тъничко момичешко гласче:
— Идвам при Алиска.
— При кого?
„Браво на Наташа“ — помисли си Алиса.
— Аз съм от училището — чу се гласът на момиченцето. — Учителката ми каза да дойда при Юлка и Алиса.
— Защо? — попита я Наташа.
— Да ми помогнат за изпита. Обещаха ми.
Гласът на момичето беше толкова тъничък, като че ли ей сега ще заплаче.
— За кой изпит? — попита Наташа.
— За кой, за кой? — Гласът на момичето се измени и в него се прокрадваха злобни нотки. — За най-главния изпит.
— Ти, момиченце, в кой клас си? — попита Наташа.
— Няма да кажа.
— Опасявам се, че такива малки момиченца не държат изпити, а играят на кукли. Погрешно са те изпратили тук.
— Алиса тук ли живее? Вие не ми отговорихте.
— Той е — прошепна Юлка.
Алиса кимна.
— Странно момиченце — рече бабата, — ще отида да видя.
— Довиждане — каза Наташа.
— Ние пак ще се срещнем — отговори момиченцето. — Само че няма да ме познаеш.
Вратата се хлопна.
Баба й и Наташа се върнаха в стаята.
— Странно момиченце — рече Наташа. — Кой и защо я е изпратил при нас?
Юлка мълчеше. Алиса отново седна на масата и си примъкна чашката.
— Някой да иска да си поговорим откровено? — попита Наташа.
Момичетата мълчаха.
— Е, добре — каза Наташа. — Но не си въобразявайте, че имам слаба памет.
— Непременно ще ти разкажем всичко, мамо. Честна дума! — отговори Юлка.
— Само да не бъде късно — рече Наташа.
Късно вечерта, когато момичетата вече си бяха легнали, Юлка отиде при Алиса на дивана и зашепна:
— Да вземем да й разкажем всичко, а? Тя ще ни разбере, наш човек е.
— Ти не разбираш — отговори Алиса. — Наташа е добър човек, но е преди всичко майка. Тя трябва да ни защищава. Представяш ли си какво ще си помисли? Ще се побърка от тревога.