Юлка настигна Алиса в коридора, опули страшно очи и прошепна:
— Ами ако там не е бил Коля?
— Как така?
— Ами ако е бил Фима Корольов? Той е страшно хитър. Той е способен да се подпише с чуждо име.
— За такъв вариант не помислихме — каза Алиса. — Струва ми се, че двете днешни бележки са написани с един почерк!
— Това е той! Да изтичаме след него? Ще го притиснем до стената!
— Чакай. Все пак си мисля, че е написал бележката за Садовски, за да ме отклони от следата.
— Във всеки случай той сигурно знае у кого е миелефонът — каза Юлка. — Да ми отсекат главата, ако не е така!
— Ти си права — рече Алиса. — С кого повече дружи той? Със Сулима?
— Като че ли да. Макар че дружи с всички. А след това се кара.
— А Сулима къде е?
— Отиде да играе шах. В залата за тържества има турнир, дошъл е гросмайстор.
— Бързо там!
Глава XVI
Супергърл!
В залата бяха събрали масите в една редица и върху тях бяха поставили тридесет шахматни дъски. Гросмайсторът беше слаб, загорял и приличаше на весел къдрав разбойник. Алиса се повдигна на пръсти, за да открие Сулима.
Боря Месерер се промъкна до нея и каза:
— Знам как да те наричам.
Децата се обърнаха. Катя Михайлова попита:
— Как?
— Алиса играе волейбол най-добре от всички. Знае математика. Била е в Лондон, пътувала е за Австралия, а английски говори по-добре и от мен. Тя е супермен.
— Ама че глупост! — възмути се Алиса. — Гледам те аз тебе, Месерер, и си мисля колко си лекомислен!
— По-малко мисли, че ще ти окапе косата — каза Коля Садовски.
— Суперменът е мъж — поясни Катя Михайлова.
— Тогава значи тя е супергърл — рече Коля Садовски.
— Не супергъл, а супергърла — поправи го Месерер. — Трябва да се знаят законите на руския език.
Фима Корольов не се виждаше.
Алиса забеляза Сулима и гледаше да се промъкне по-близо.
Изведнъж Алиса се обърна и видя Юлка:
— Спомних си!
— Какво?
Алиса си доближи устните до ухото на Юлка и пошепна:
— Това е най-страшната тайна, която мога да ти кажа. Но ние в къщи имаме книга, която се казва „Творчеството на Борис Месерер“.
— Съименник — отхвърли Юлка. — Нищо няма да излезе от него, защото е несериозен.
— Сядайте, шахматни бойци — предложи Едуард Петрович.
Децата започнаха да примъкват столове и да сядат. От момичетата участвуваха само Мила Руткевич и едно от осми клас.
— Е, готови ли сте? — попита Едуард Петрович.
— Къде е Тимошкин? — попита някой.
Мястото до Коля Сулима бе празно.
— Тимошкин е болен.
— Добре — каза Едуард, — ще започнем без Тимошкин.
— Алиса — попита Боря Месерер, — може би играеш шах? Как е при вас, супергърловете?
— Супергърлите — поправи го Юлка.
— Едуард Петрович — високо каза Боря, — Селезньова иска да играе вместо Тимошкин.
— Селезньова? — попита Едуард. — Да, да, разбира се. Сядай. Само че по-бързо. — И той посочи свободния стол до Коля Сулима.
— Е, момиче — каза гросмайсторът и се усмихна, — не се стеснявай.
Всички в залата зяпнаха Алиса. Тя бързо седна до Сулима.
— Здравей, колежке — рече Коля и се усмихна. — Ако видиш зор, ще гледам да ти помогна.
— Благодаря — отговори Алиса. — Само че е по-добре сама да играя.
Гросмайсторът тръгна покрай редицата от столове, като протягаше бързо ръката си и местеше през две полета пешката пред дамата. Някои от децата веднага отговаряха, други мислеха. Когато гросмайсторът втори път тръгна по същия маршрут, се оказа, че всички освен Мила Руткевич са направили съответния ход. Гросмайсторът, като поглеждаше бегло дъската, правеше втори ход в зависимост от това, как му е отговорил противникът. След четвъртия ход той се отдалечи от масите поговори си нещо с Едуард, запуши и никой не му направи бележка. Запалянковците стояха зад най-силните играчи и гледаха дъските. Такива играчи бяха шест души. Зад Сулима имаше най-малко дванадесет запалянковци.
На петия ход се случи беда на втората дъска. Един петокласник получи елементарен мат и гросмайсторът каза: „Извинявайте“, като че ли случайно го беше настъпил по крака. Петокласникът се изчерви и тихичко изпълзя иззад масата.
Мила Руткевич се предаде, когато пред дъските оставаха не повече от десет души — взеха й топа, защото много се вълнуваше и се страхуваше да не изпусне нещо.
Сулима се беше замислил и гросмайсторът вече два пъти минаваше покрай него, без да мести, защото фигурите на Коля си оставаха непроменени. Изведнъж Алиса, която през цялото време поглеждаше към дъската на съседа си, каза: